26.
Един бдителен полицай, може би привлечен от странен шум или от незаключена врата, се вмъкна в една задна уличка в Уестсайд. След секунди от същото място се появи друг мъж, с леко кафяво поло, тесни дънки и спортна шапка.
След като излезе от ролята на полицай Лари Бърк, Малерик закрачи целеустремено по Бродуей. Ако се загледаше в лицето му, случайният минувач би го сметнал за застаряващ ерген, тръгнал към някой бар, за да си начеше самочувствието… и други работи.
Той спря пред едно заведение и надникна вътре. Реши, че това е добро скривалище, където да изчака известно време, преди да се върне при Линкълн Райм и да провери какви поражения е причинил пожарът.
Седна на бара близо до кухнята и си поръча „Спрайт“ и сандвич с пуешко. Огледа се. Игрални автомати, стар джубокс. Помещението беше задимено и миришеше на пот, дезодорант и дезинфектант. Пийнали клиенти се кискаха глупаво или водеха безсмислени разговори на висок глас. Всичко това го пренесе в младостта му в един град на пясъчните кули.
Лас Вегас е като огледало, обградено от ярки лампи. Можеш да се взираш в него с часове, но ще видиш само собствените си недъзи, суетата си, жалките си провали. Извън яркоосветения Стрип Булевард градът е прашен и неприветлив, пълен с фургони, разнебитени бараки, мизерни търговски комплекси, заложни къщи, продаващи венчални халки, сака и протези на ръце — всичко, за което могат да се вземат няколко долара.
Наоколо се простира прашната, безкрайна, сива пустиня.
В този свят бе роден Малерик.
Баща му беше крупие, майка му — камериерка (докато постоянно увеличаващото ѝ се тегло не я принуди да стане касиерка). Двамата бяха представители на армията черноработници, презирани както от собствениците на казина, така и от клиентите. Живееха сред поток от пари, които само преминаваха през ръцете им, за да отидат в нечий чужд джоб.
Както много деца от Вегас, оставени да се оправят сами, тъй като родителите им нямат време за тях — и изобщо като всички изоставени деца по света. — Малерик си намери място, което му даваше утеха.
Това място за него беше Стрип Булевард.
Вече обясних, почитаема публика, за разсредоточаването — как илюзионистът отвлича вниманието ви от метода на фокуса с движение, ярки цветове, светлина, изненада, шум. Е, разсредоточаването е нещо повече от обикновена техника на илюзионизма, тя е част от самия живот. Ние постоянно търсим блясъка и бягаме от скуката, рутината, семейните скандали, от горещината на пустинята, от надути хлапета, които ти се подиграват, защото си хилав и срамежлив, и те пребиват от бой…
Стрип беше неговото скривалище.
И най-вече магазините за илюзионисти. А такива имаше много — Вегас е известен като столица на илюзионизма. Момчето намираше на тези места нещо повече от разнообразни джунджурии. В тях често се провеждаха представления за любители, а начинаещите илюзионисти издаваха различни номера и разказваха клюки.
Точно там момчето научи нещо важно за себе си. Можеше да е хилав, свит и бавен, но беше изключително сръчен. Продавачите в тези магазини (които обикновено бяха или неуспели, или пенсионирани илюзионисти) му показваха различни трикове и той бързо ги усвояваше. Един от тях веднъж вдигна вежди и каза:
— Ти си роден за престидигитонист.
Момчето смръщи чело, не беше чувало тази дума.
— Един френски илюзионист я е измислил през деветнайсети век — обясни продавачът. — „Престо“ означава бързо. „Дигит“ — пръст. Бързопръстник. Човек, който владее фокусите с ръце.
Значи той може би не беше толкова бездарен, може би не беше достоен само за присмех.
Всеки ден след училище момчето отиваше в любимия си магазин и научаваше някой номер. Вкъщи се упражняваше непрекъснато. От време на време един собственик на магазин го наемаше за демонстрации пред клиентите.
Той още помнеше първото си представление. От този ден Младия Худини (първият му артистичен псевдоним) излизаше пред публиката при всяка възможност. Какво удоволствие му доставяше да впечатли зрителите, да ги развесели, да ги излъже. И да ги изплаши. Той обичаше да ги плаши.
Накрая го разкриха — майка му. Бе забелязала, че момчето почти не се свърта у дома, и един ден претърси стаята му.
— Откъде са тези пари? — попита заплашително, когато той се прибра вечерта.
— От „Абра-кадабра“.
— Откъде?
— От магазина. До „Тропикана“. Нали ти разправях за…
— Да не си стъпил повече на Стрип!
— Мамо, това е просто един магазин. Магазин за илюзионисти.