Момчето реши, че вече му е писнало. На следващия ден отиде при илюзиониста и той се съгласи да му стане учител. Моментът беше изключително подходящ. След два дни илюзионистът започваше голямо турне из Съединените щати. Имаше нужда от асистент. Младия Худини взе тайните си спестявания и постъпи също като знаменития си съименник — избяга от къщи, за да работи като илюзионист. Между тях обаче имаше една основна разлика. За разлика от Хари Худини, който бе предприел тази стъпка, за да може да изхранва бедното си семейство, и скоро се беше върнал при родителите си, младият Малерик повече не видя своите.
— Здрасти, как си?
Леко прегракналият глас на жената прогони спомените. Тя явно бе от постоянно работещите в бара. Беше около петдесетте, макар че неуспешно се опитваше да създаде илюзия, че е на четирийсет. Можеше да подмами клиенти само благодарение на оскъдната светлина. Тя седна на съседния стол и се наклони към него така, че да му даде възможност да погледне в деколтето ѝ.
— Моля?
— Попитах как си. Май не съм те виждала тук.
— Само минавам.
— О. Ще дадеш ли огънче?
Ако се съди по надутия ѝ тон, явно смяташе, че му оказва голяма чест, като му позволява да ѝ запали цигарата.
— О, разбира се.
Той ѝ подаде запалката. Тя хвана ръката му с кокалестите си пръсти и я приближи към устата си.
— Благодаря.
Проститутката изпусна струйка дим към тавана. Когато погледна пак Малерик, той беше оставил пари на бара и ставаше. Тя се намръщи.
— Трябва да вървя — обясни той с усмивка. — А, ето, задръж това.
Подаде ѝ малка метална запалка. Тя я взе и лицето ѝ се изкриви. Беше собствената ѝ запалка, която той бе измъкнал от чантичката ѝ, когато се беше навела към него. Малерик прошепна хладно:
— Реших, че нямаш нужда от нея.
Остави я сама на бара, с грим, размазан от две големи сълзи. Малерик реши, че от всички жестоки фокуси този уикенд — кръвта, разрязаната плът, огъня — този му е доставил най-голямо удоволствие.
Амелия Сакс чу сирените, когато бяха на две преки от дома на Райм.
През ума ѝ минаха от онези мисли, които обикновено ни спохождат, когато чуем воя на някоя кола на Бърза помощ — че звукът идва от дома ни или от жилището на наши близки.
Разбира се, че не идваше от къщата на Райм, помисли си тя.
Твърде голямо съвпадение би било.
Мигащите сини и червени светлини обаче се виждаха точно от неговия район.
„Хайде, момиче — рече си тя, — само си въобразяваш. Прекалено си изнервена от образа на зловещия Арлекин от знамето на цирка, от ужасните убийства на Фокусника. Обхваща те параноя.“
„Зловещо…“
„Стига!“
Тя прехвърли плика с ухаещата на чесън кубинска храна от едната си ръка в другата и заедно с Кара продължиха да крачат по оживения тротоар и да разговарят за родители, работа, цирк. И за мъже.
„Бум, бум…“
Младата жена отпиваше от двойното си кубинско кафе, към което се беше пристрастила от първата глътка. То не само бе два пъти по-евтино от онова в „Старбъкс“, ами и два пъти по-силно.
— Не съм сигурна, че сметката ми е вярна, но мисля, че това го прави точно четири пъти по-добро — обобщи тя. — Казвам ти, обожавам такива открития. Малките неща правят човека щастлив, не мислиш ли?
Сакс обаче вече не следеше разговора. Покрай тях прехвърча друга линейка. Сакс отправи мълчалива молитва към небето колата да подмине дома на Райм.
Линейката обаче спря точно пред къщата му.
— Не — прошепна тя.
— Какво има? — попита Кара. — Катастрофа?
С разтуптяно сърце Сакс пусна пликовете с храна на земята и се затича към сградата.
— О, Линкълн…
Кара се втурна след нея, поля се с горещо кафе и хвърли чашата. Не изоставаше от полицайката.
— Какво става?
Щом зави зад ъгъла, Сакс видя шест пожарни коли и линейки.
Отначало си бе помислила, че Райм е получил пристъп на дисрефлексия, но сега ясно виждаше, че е имало пожар. Погледна към втория етаж и ужасено затаи дъх. От спалнята на Райм излизаше дим.
„За Бога, не!“
Сакс се провря под полицейската лента и се приближи до групичката пожарникари на входа. Изкачи първите стъпала и болката от артрита секна. Нахълта през входната врата и едва не се хлъзна на мраморния под. Коридорът на долния етаж бе изпълнен с лек дим, но лабораторията изглеждаше непокътната.
Двама пожарникари слизаха бавно по стълбите. Лицата им бяха мрачни.
— Линкълн! — изкрещя тя и се втурна нагоре.
— Не, Амелия! — изненада я грубият глас на Селито.