Тя се обърна. Паниката я заля като вълна. Помисли, че той иска да я спре, за да не види обгорения труп. Ако Фокусника ѝ беше отнел Линкълн, щеше да го убие със собствените си ръце!
— Лон!
Той ѝ даде знак да слезе и я прегърна.
— Не е горе, Амелия.
— Да не…
— Не, не, добре е. Добре е. Том го свали в стаята за гости.
— Слава Богу — възкликна Кара.
Тя огледа удивено пожарникарите, слизащи от горния етаж — едри мъже и жени, които изглеждаха още по-огромни в обемистите си униформи.
Том, мрачен, се присъедини към тях в дъното на коридора.
— Добре е, Амелия — обяви той. — Няма изгаряния, вдишал е малко повече дим. Кръвното му е високо, но взе лекарства. Ще се оправи.
— Какво е станало?
— Фокусника — измърмори Селито. — Убил е Лари Бърк. Откраднал е униформата му. Така е влязъл. Промъкнал се в стаята на Райм. Запалил огън около леглото. Ние бяхме долу и не сме усетили нищо. Някой видял дима от улицата и се обадил в пожарната. От централата ме предупредиха. С Том и Мел почти го изгасихме, докато дойдат пожарникарите.
— Не вярвам да сте го хванали, Фокусника имам предвид.
Селито се засмя мрачно:
— А ти как мислиш? Изчезнал е. Като призрак.
След нещастния случай, от който бе останал парализиран, Райм почти се беше отказал от мисълта, че ще може сам да се движи, и бе насочил усилията си към една по-реална цел.
Отново да започне да диша самостоятелно.
Пациентите с пълна парализа като него (със счупен врат при четвъртия шиен прешлен) трудно го постигат. Нервите, контролиращи основния дихателен мускул, диафрагмата, може да са увредени, а може и да не са. При Райм дишането изглеждаше нарушено и отначало се наложи да го сложат на дихателен апарат с тръба, имплантирана в гърдите. Той мразеше устройството, механичното му хриптене и странното чувство, че не е в състояние да си поеме дъх, когато би трябвало да може. (Апаратът имаше лошия навик да спира.)
Сетне обаче белите му дробове заработиха от само себе си и той вече не се нуждаеше от омразното устройство. Лекарите твърдяха, че това подобрение се дължи на посттравматичното стабилизиране на организма. Райм обаче знаеше истината. Той го беше постигнал сам. Със силата на волята си. Самостоятелното поемане на дъх бе едно от най-важните постижения в живота му. Сега се занимаваше усилено с упражнения, които трябваше да увеличат чувствителността на кожата по цялото му тяло и дори да му позволят да движи крайниците си. Каквото и да постигнеше обаче, то не би могло да се сравнява с чувството, когато го освободиха от дихателния апарат.
Легнал в малката стая за гости, той си спомняше дима, излизащ от горящите предмети в спалнята му. Най-много го ужасяваше не мисълта, че ще изгори жив, а че димът ще блокира белите му дробове и ще го лиши от единствената малка победа, която беше извоювал срещу недъга си. Сякаш Фокусника бе избрал най-уязвимото му място.
Когато Том, Селито и Купър нахълтаха в стаята, първата му мисъл не беше за пожарогасителя, който носеха двамата полицаи, а за кислородния апарат в ръцете на болногледача. „Спаси дробовете ми!“
Том притисна кислородната маска на лицето му и той жадно вдиша живителния газ. Свалиха го на долния етаж. Санитарите от Бърза помощ, а после и личният му лекар го прегледаха, превързаха малкото му изгаряния и потърсиха внимателно порязвания от бръснарски ножчета (такива нямаше, както и никаква следа от самите ножчета). Специалистът по травми на гръбначния стълб обяви, че белите му дробове са добре, но Том трябваше да го мести по-често, за да се прочистят. Едва тогава Райм започна да се успокоява. Все още обаче беше твърде разтревожен. Убиецът бе сторил нещо много по-жестоко от причиняването на физически наранявания. Нападението беше напомнило на Райм колко крехък е животът му и колко несигурно — бъдещето му.
Той мразеше тази ужасна безпомощност и уязвимост.
— Линкълн!
Сакс влезе, седна на старото му легло и го прегърна силно. Той допря глава до косата ѝ. Откакто я познаваше, беше виждал сълзи в очите ѝ само два пъти.
— Без първи имена — прошепна. — Носи лош късмет, забрави ли? Днес такъв ме споходи достатъчно.
— Добре ли си?
— Да, добре съм — прошепна той, сякаш, ако изговореше тези думи по-високо, магията щеше да се развали и димът отново щеше да изпълни белите му дробове. — Какво стана с птиците?
Молеше се нищо да не се е случило на соколите. Нямаше да има нищо против, ако се преместят на друга сграда, но ако пострадат, щеше много да скърби.