Тя се изправи, приближи се до вратата и извика:
— Кара.
Да, той нямаше доверие на свидетелите, дори на тези, които са имали добра видимост и не са били засегнати от действието. Всеки, който е участвал в самото престъпление, бил той извършител или жертва, беше напълно ненадежден. Дори сега, когато мислеше целенасочено за посещението на убиеца, Райм си спомняше само разбъркана последователност от случки: Фокусника, застанал зад него, надвесен над леглото, преди да запали огъня. Миризмата на уиски, лекият дим. Дори не знаеше кое след кое следва.
Паметта според Кара беше само илюзия.
След малко младата жена влезе и попита:
— Добре ли си, Линкълн?
— Да — измърмори той.
Сакс обясни, че иска и Кара да присъства. Тя можеше да обърне внимание на нещо, което те не са забелязали. Полицайката отново седна до Райм.
— Да се върнем на инцидента, Райм. Разкажи ни какво стана. Най-общо.
Той се подвоуми, погледна диктофона. Сетне започна да описва събитията, както си ги спомняше. Как Фокусника се беше появил, как бе признал, че е откраднал униформата на полицая и го е убил, какво беше казал за трупа.
„Времето е топло…“
— Държеше се, сякаш стоеше пред публиката и даваше представление, а аз му бях асистент — обясни Райм; странното бръщолевене на престъпника отново прозвуча в съзнанието му и той добави: — А, спомних си нещо. Той има астма. Или поне звучеше задъхано. С мъка си поемаше дъх, шепнеше.
— Добре — похвали го Сакс. — Бях забравила, че край езерото, когато спасихме Марстън, също звучеше така. Какво друго каза?
Райм погледна тъмния таван на малката стая за гости и поклати глава:
— Това е. Заплашваше или да ме изгори, или да ме нареже… Между другото намери ли бръснарските ножчета?
— Не.
— Ето, това е. За това говоря, за уликите. Сигурен съм, че хвърли ножчето в панталона на пижамата ми. Лекарите не го откриха. Трябва да е паднало. Виждаш ли, ето такива неща трябва да търсиш.
— Може изобщо да не е паднало в панталоните ти — намеси се Кара. — Номерът ми е познат. Ножчето е останало в ръката му.
„Може би в момента бавно се кастрираш…“
— Е, имам предвид, че човек не е склонен да слуша много внимателно някого, когато го измъчват.
— Хайде, Райм, представи си пак как се случи. Рано вечерта е. Ние с Кара сме излезли за вечеря. Ти гледаш уликите. Том те качва горе. Ти си уморен, нали?
— Не — отсече Райм, — не бях уморен. Но той въпреки това ме качи горе.
— Представи си, че изобщо не си доволен от това.
— Не, не бях.
— Значи си горе в стаята.
Той си представи лампите, птиците, Том, който затваря вратата.
— Тихо е… — започна Сакс.
— Не, никак не е тихо. Отсреща има цял цирк. Както и да е, нагласих будилника…
— За колко часа?
— Не знам. Какво значение има?
— Една подробност може да ни наведе на две други.
Той се намръщи презрително:
— Това къде го прочете? В някое ръководство за самоусъвършенстване?
Тя се усмихна:
— Измислих си го. Но звучи добре, не смяташ ли? Можеш да го използваш в новото издание на книгата си.
— Не пиша книги за свидетели. Пиша книги за веществените доказателства.
Този остроумен отговор го накара да се почувства победител.
— И така, как разбра, че е там? Чу ли нещо?
— Не, почувствах течение. Отначало помислих, че е от климатичната инсталация. Обаче беше той. Дишаше във врата и до бузата ми.
— Защо?
— За да ме уплаши, предполагам. Между другото, оказа се ефективно. — Райм затвори очи; спомените започнаха да се връщат. — Опитах се да телефонирам на Лон, но той… — Погледна Кара. — Той ме хвана. Заплаши да ме убие… не, да ме ослепи, ако викам. Помислих си, че наистина ще го направи. Но… много странно, той изглеждаше впечатлен. Похвали ме за разсредоточаването…
— Как е влязъл?
— С полицая, който донесе уликите от нападението над Грейди.
— По дяволите — изръмжа Селито. — Отсега нататък ще проверяваме документите на всеки, който влезе. На всеки.
— Говорил е за разсредоточаване — продължи Сакс. — Похвалил те е. Какво друго каза?
— Не знам — измърмори Райм. — Нищо.
— Съвсем нищо ли? — прошепна тя.
— Не! Знам! — тросна се Райм.
Ядосан беше на Сакс, задето го измъчваше така. Задето не му позволяваше да пийне глътка уиски, което да му помогне да забрави ужаса.
Повече гняв обаче изпитваше към себе си, защото я разочароваше в очакванията ѝ. Тя обаче трябваше да разбере колко му е било тежко — под заплахата от пламъците, от дима, застрашаващ скъпоценните му дробове…