— О, и още как!
— Продължавайте — подкани го нетърпеливо Райм. — Какво друго каза?
— Това беше. Тъй де, нищо важно. О, не пропусна да ухапе. Да забие нокти. Както в добрите стари времена… Знаете ли как беше, когато се обади?
— Как? — насърчи го Райм.
— Каза просто „Ерик е.“ Не, да речем: „Здравей“ или „О, Джон, как си? Помниш ли ме?“ Просто „Ерик е.“ Не бяхме разговаряли след пожара. А той какво ми казва? „Ерик е.“ Толкова години се мъча да се отърся и тъкмо си мислех, че съм се измъкнал от него… а то все едно нищо не съм направил. Не съм сторил нищо нередно. А той ми говори, сякаш вината е изцяло моя. Все едно да носиш храна по домовете и този, който я е поръчал, да каже, че не е искал това. Той си е втълпил, че именно ти си му объркал поръчката.
— Не каза ли нещо друго?
В отговор прозвуча тежка въздишка.
— Можете ли да ни разкажете нещо за него? — поде Сакс. — Други приятели, любими места, любими занимания?
— Разбира се — сопна се Китинг. — Илюзионизмът.
— Моля? — не разбра Райм.
— Той му беше и приятел, и любимо място, и любимо занимание. Разбирате ли? За него нямаше нищо друго. Беше напълно вглъбен в професията си. — Кажете ни нещо за начина му на мислене — намеси се Сакс.
Последва дълга пауза, сетне събеседникът им отговори:
— В продължение на три години по петдесет минути два пъти седмично се опитвам да го разбера и не мога. Три години, през цялото време след пожара. Само като си спомня — и в гърлото ми засяга бу… — Китинг се изсмя рязко. — Исках да кажа — засяда буца. Май имам какво да споделя с психоаналитика си в понеделник, не мислите ли?
Райм виждаше, че всички останали от екипа започват да нервничат от несвързаните приказки на Китинг.
— Научихме, че жена му загинала при пожара — рече той. — Знаете ли дали има някакви близки?
— Мери ли? Не, ожениха се една-две седмици преди пожара. Бяха наистина влюбени. Всички си мислехме, че тя ще го усмири. Че ще го накара да не ни тормози толкова. Надявахме се. Но така и не можахме да я опознаем.
— Можете ли да ни дадете имената на хора, които ще ни разкажат повече за него?
— Арт Лосър беше първи асистент. Аз бях втори. Ние бяхме неговите момчета. Всички ни наричаха „момчетата на Ерик“.
— Имаме номера на Лосър — отбеляза Райм. — Някой друг?
— Единственият, за когото се сещам, е директорът на „Хасбро“ по онова време. Едуард Кадески. Сега май е продуцент в Чикаго.
Селито записа името, сетне попита:
— Уиър обажда ли ви се пак?
— Не, но постигна своето. Заби ноктите си в мен. Разчовърка раната.
„Ерик е…“
— Вижте, трябва вече да затварям. Трябва да си изгладя униформата. Работя сутрешна смяна в неделя. Много е напрегнато.
Китинг прекъсна връзката. Сакс се приближи до телефона и го изключи.
— Мамка му — промърмори.
— Този май има нужда от лекарства — отбеляза Селито.
— Е, поне ни даде някаква следа — каза Райм. — Намерете Кадески.
Мел Купър се върна след няколко минути с разпечатка от базата данни на продуцентските компании. Намериха адреса на фирмата на Кадески. Селито се обади и както можеше да се очаква в този късен час в събота, попадна на телефонния секретар. Остави съобщение.
— Месил се е в живота на асистентите си — отбеляза детективът. — Побъркан е. Наранявал е хората. Но какво го подтиква към това?
При тези думи Сакс вдигна глава:
— Да се обадим на Тери по този въпрос.
Тери Добинс беше психолог в Нюйоркското полицейско управление. Имаше неколцина колеги в службата, но само той правеше психологически профили, умение, което бе усвоил в централата на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Благодарение на киното и романите психологичното профилиране се ползва с голяма слава, но (както Райм много добре знаеше) на практика е приложимо само за някои типове престъпления. Всъщност няма нищо тайнствено в разгадаването на ума на престъпника. В случаи, когато мотивът е неизвестен и е трудно да се предвиди кой ще е следващата жертва, профилът може да помогне. Той позволява на детективите да открият информатори или свидетели, които имат данни за престъпника, да предвидят следващите му ходове, да поставят примамки в подходящи квартали, да планират засади и да разгадаят подобни престъпления в миналото.
Селито се обади на Добинс вкъщи.
— Тери.
— Лон. Чувам ехото от микрофон. Мога да отгатна, че и Линкълн е там.
— Да — потвърди Райм.
Той беше много привързан към Тери, първия човек, когото беше видял, когато излезе от кома след нещастния случай. Добинс страстно обичаше футбола, операта и мистериите на човешкия мозък.