— Извинявай за късното обаждане — измънка Селито, като изобщо не личеше да съжалява, — но имаме нужда от помощ в разследването на един сериен убиец.
— Този от новините ли? Дето убил една студентка по музика и може би един полицай?
— Същият. Уби също един гримьор и се опита да убие една ездачка. Заради онова, което те и студентката по музика олицетворявали. Две хетеросексуални жени и един гей. Няма следи от сексуално насилие. В задънена улица сме. И е казал на Линкълн, че отново ще започне да убива утре следобед.
— Казал? По телефона ли?
— Лично — отвърна Райм.
— Хм, сигурно е било интересен разговор.
— И още как.
Селито и Райм разказаха на Добинс всичко, което знаеха за престъпника.
Добинс им зададе няколко въпроса. Помълча известно време и накрая заяви:
— Виждам две движещи сили в него. Но те взаимно се допълват и водят до един и същ резултат… Той дава ли още представления?
— Не — отвърна Кара. — След пожара — вече не. Поне никой не знае да е давал.
— Изявите пред публика — обясни Добинс — са такова вълнуващо преживяване, че известните изпълнители чувстват огромна загуба, когато нямат вече възможност да играят. Актьорите и музикантите, а предполагам — и илюзионистите, живеят единствено за професията си. Пожарът на практика е убил този човек.
„Изчезнатият човек“ — помисли си Райм.
— Това означава, че сега той е подтикнат не от стремежа да постигне успех или да задоволи публиката си или от любовта към занаята си, а от гнева. И ефектът се увеличава от втората сила, която го движи. Огънят го е осакатил и е увредил белите му дробове. Като човек, който се показва пред публика, той страда много от това обезобразяване. То усилва многократно гнева му. Можем да го наречем синдром на фантома от операта. Той гледа на себе си като на изрод.
— Значи иска да си отмъсти, така ли?
— Да, но не е задължително да е в буквалния смисъл. Пожарът го е „убил“, унищожил е старата му персона. С убийствата той се успокоява, забравя тревогата и гнева.
— Защо точно тези жертви?
— Не знам. „Каквото олицетворявали“ ли? Би ли повторил с какво са се занимавали?
— Студентка в консерваторията, гримьор и адвокатка, която той наричаше „ездачката“.
— Нещо в тях подклажда гнева му. Нямам представа какво може да е, ще ми трябват още данни. Стандартното тълкувание е, че те са се посветили на някои условно наречени „ключови моменти“. Важни поврати в живота му. Може би жена му е била музикантка и са се запознали на някой концерт. Гримьорът… може да му напомня за майка му. Например единствените радостни моменти в детството му да са били, когато я е гледал как се гримира пред огледалото. Конете? Кой знае? Може би баща му го е водил на езда и това му е харесвало. Радостта от тези моменти му е била отнета при пожара и сега той преследва хора, които му напомнят за тях. А може да е точно обратното; да има лоши асоциации с това, което олицетворяват жертвите. Казахте, че жена му загинала на репетиция. Може би по същото време е свирила музика.
— Цялата подготовка за убийствата сигурно е отнела месеци — отбеляза Райм.
— Имал е непреодолим стимул — отвърна Добинс.
— Още нещо, Тери. Той говореше на някаква въображаема публика… Чакай, мислех, че я наричаше „уважаема“, но сега си спомних… точният израз беше „почитаема публика“. Говореше, сякаш наистина някой го гледаше. „Сега, почитаема публика, ще направим това и това.“
— „Почитаема“ — измърмори психологът. — Това е важно. След като е бил лишен от професията и любимата жена, той е насочил почитта, любовта си към публиката, една безлична тълпа. Хората, които предпочитат да членуват в групи или да се крият в тълпата, са склонни към насилие, опасни за отделния индивид. Не само за непознати, но и за колегите и роднините си.
Джон Китинг бе звучал точно като дете, страдало от жесток баща.
Добинс продължи:
— Случаят с Уиър е още по-опасен, защото той не говори на истинска публика, а на въображаема. Това ме навежда на мисълта, че човешкият живот няма никаква стойност за него. Той няма да се спре и пред масово убийство. Този случай ще е доста тежък.
— Благодаря, Тери.
— Като го пипнете, обадете ми се. Ще ми е интересно да побеседвам с него.
След като затвори, Селито започна:
— Може би трябва…
— В леглото — изкомандва Том.
— Моля?
— Никакво „трябва“. Линкълн си ляга. И всички останали ще излязат. Изглеждаш блед и уморен. Личи си и без да те изследвам. Ако си спомняш, трябваше да легнеш да спиш преди часове.