Днес, след като нямаше повече изпити, тя носеше цивилни дрехи — дънки и тъмнозелено поло.
— В болницата. Това беше преди около три години. Смятах да го посещавам редовно, но той все говореше как щял да отмъсти на всички, които искат да му навредят и които не харесват неговите номера. После изчезна и оттогава не съм го виждал.
След това бившият асистент обясни, че Уиър му се обадил най-неочаквано преди два месеца. Приблизително по същото време, по което беше телефонирал на Китинг. Отговорила съпругата му.
— Не оставил номер за връзка и казал, че пак ще се обади, но така ѝ не го направи. Слава Богу. Казвам ви, не знам как щях да се разбера с него.
— Знаете ли къде е бил, когато се е обадил?
— Не. Попитах Кати, защото се опасявах, че е в града, но тя каза, че на дисплея се изписал номер от друг регион.
— Не е ли казал на жена ви за какво се обажда? Нещо, с което да подскаже къде се намира?
— Според нея звучал странно, възбудено. Шепнел и думите му се разбирали трудно. След пожара получи увреждане на белите дробове. Така звучеше още по-зловещо.
„Знам от личен опит“ — помисли си Райм.
— Питал дали знаем нещо за Едуард Кадески; той беше директор на „Хасбро“ по времето на пожара. Само това.
Не успя да даде друга полезна информация и те прекратиха разговора.
Том въведе две полицайки в лабораторията. Сакс им кимна за поздрав и ги представи на Райм. Даян Франсискович и Нанси Аусонио.
Той си спомни, че те са били първите полицаи на мястото на първото убийство и бяха получили задача да проследят произхода на старите белезници.
— Разговаряхме с всички търговци и директора на музея, който ни препоръчахте — рече Франсискович.
И двете изглеждаха изтощени. Бяха приели задачата си сериозно и вероятно не бяха мигнали цяла нощ.
— Белезниците са „Дарби“, както предположихте — добави Аусонио. — Доста са редки… и скъпи. Имаме обаче списък на дванайсет души, които…
— Боже мили, гледай — възкликна Франсискович и посочи дъската на разследването, където Том беше написал:
> Самоличност на престъпника: Ерик А. Уиър.
Аусонио прелисти разпечатката, която държеше, и обяви:
— Миналия месец Ерик Уиър е поръчал чифт белезници по пощата от „Риджуей антик уепънс“ в Сиатъл.
— Адрес? — попита Райм.
— Пощенска кутия в Денвър. Проверихме, но периодът за наем е изтекъл. Няма друга информация.
— Начин на плащане? — поинтересува се Сакс.
— В брой — отговориха едновременно Аусонио и Райм, който добави: — Не можем да очакваме от него такива глупави грешки. Не. Това е задънена улица. Но поне имаме потвърждение, че е нашият човек.
Райм благодари на полицайките и Сакс ги изпрати.
Телефонът отново иззвъня. Кодът и номерът изглеждаха познати на Райм, но той не се досещаше на кого са.
— Команда, вдигни телефона… Ало?
— Тук е лейтенант Дансинг от щатската полиция. Търся детектив Роланд Бел. Дадоха ми този номер като временен команден пункт.
— Здравей, Харв — обади се Бел и се приближи до микрофона. — Ето ме. — Добави по-тихо към Райм: — Това е връзката ни по случая „Констабъл“ в Кантон фолс.
Дансинг продължи:
— Получихме уликите, които ни изпратихте. Криминалистите ни ги преглеждат. Пратихме двама детективи да разговарят с жената на Суенсън, онзи свещеник, когото сте заловили снощи. Тя не даде много информация и момчетата не са намерили нищо в дома им, което да свърже отеца с Констабъл или Патриотичния съюз.
— Нищо ли? — въздъхна Бел. — Лошо. Надявах се да не е толкова предпазлив.
— Може би „патриотите“ са ни изпреварили и са почистили.
— Не е много вероятно. В този случай май нямаме много късмет. Добре, продължавай, Харв. Благодаря.
— Ако излезе нещо, ще те уведомим, Роланд.
Връзката прекъсна.
— Случаят с Констабъл е не по-малко заплетен от този — отбеляза детективът и кимна към дъската.
На вратата отново се потропа.
Кара влезе с голяма чаша кафе.
Изглеждаше уморена и мрачна, много повече, отколкото се полага на човек, ненавършил трийсет. Господин Балзак очевидно не беше пропуснал да я накаже за помощта ѝ при разследването.
Селито тъкмо описваше някакъв нов начин за отслабване, когато телефонът отново иззвъня.
— Линкълн? — прозвуча мъжки глас от високоговорителчето. — Тук е Бединг. Мислим, че стеснихме кръга около три хотела. Забавихме се толкова, защото…
— Много хотели използват такива карти — прекъсна го Сол.
— Да не говорим за местата, даващи стаи на час, но това е друга история.