Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят
Превод: Радост Владимирова
chitanka.info
Окса Полок е най-обикновено тринайсетгодишно момиче, както всички тринайсетгодишни момичета по света. Обича карате, нинджи, джинси и големи маратонки, обича приятелите си, свободата, обича да хвърчи на ролерите си…
Ааа, и има великолепно чувство за хумор… Освен това често действа, без да се замисли за последствията…
Един ден разбира, че притежава фантастични дарби, а любимата й баба Драгомира разкрива тайната на предците им и на изгубената родина Едефия, на трагичната съдба на Спасените, прогонени от родните им места. В следващия миг върху крехките плещи на момичето се стоварва тежката отговорност да сбъдне дълго чаканата надежда на своя народ. Надеждата прокудените отново да се завърнат в Невидимия свят, който е някъде тук, на Земята, но кой ли знае къде!
Защо така прибързано бягат в Лондон? Какво крие баща й и защо? Коя е Драгомира и какви са странните създания, които населяват дома й?
Най-добрият й приятел Гус винаги е гласът на разума и е рамо до рамо с Окса в необикновените й изпитания.
Дали ще се справят, как ще преминат по опасните, вълшебни и магически пътища?
Внимание, Хари Потър — идва Полокмания! — Списание „Поан“
Истинска приказка за феи! — Списание „Фигаро“
Феноменални супергаджета! — Списание „Ел“
Сагата ще предизвика истинско цунами на пазара! — Списание „Льо Нувел Обсерватьор“
Всички ние сме Полокманиаци! — Списание „DNA“
Пролог
С момче не би имало никаква възможност. Последната надежда би отлетяла…
Дълбоко развълнуван, Павел Полок стана някак тромаво и, за да скрие смущението си, се надвеси над люлката, в която спеше мъничко момиченце. НЕГОВАТА ДЪЩЕРИЧКА. Над нея щеше да тегне всичко, той си го знаеше, и отсега страдаше. Мрачно въодушевление изпълваше сърцето му, а очите му блестяха от щастие, че е станал баща. През бисерни сълзи погледна жена си. Мари Полок му се усмихна. Щеше ли някога мъжът й да се тревожи по-малко? Да се терзае по-малко? Но дълбоко в себе си тя трябваше да признае, че го обича точно такъв…
Изведнъж откъм люлката се чу вик, който ги стресна: момиченцето заяви присъствието си с изумителна сила. Широко отворило очи, то се опитваше да се опре на съвсем крехките си и целите в гънчици ръчички. Но въпреки неотстъпната му решителност, покритата с влажни кестеняви кичури главичка непрекъснато падаше върху възглавницата. С разтуптяно сърце Павел се осмели да го вземе в ръцете си.
— Така добре ли е? Много ли съм несръчен? Причинявам ли му болка? — питаше жена си, сбърчил вежди от безпокойство.
— Не се притеснявай, съвършен си… — отговори му кротко тя. — Я виж кой идва! Здравей, Драгомира!
Всичко, което майката на Павел правеше, се отличаваше с известна прекомерност и този ден не беше изключение: скрита зад възможно най-фантастичния букет цветя, Драгомира носеше и огромни, пълни с подаръци, пъстроцветни чанти, които тикна в ръцете на сина си още щом видя бебето.
— Окса! — провикна се тя. — Събудила си се, вълшебство мое! Толкова съм щастлива, деца! — обърна се тя към Мари и Павел и ги разцелува един след друг.
— Хм, май трябва да сменим пеленката… — досети се Павел, обезпокоен от задачата, която се падаше нему.
— Остави на мен! — спусна се Драгомира. — Разбира се, ако ми позволиш, Мари… — добави тя с умоляващи очи.
Няколко секунди по-късно малката Окса пърхаше върху масата за повиване, докато баба й се бореше с гащеризончето. Павел наблюдаваше отблизо и зорко всеки неин жест. Нищо не му убягваше.
— Окса… Дългоочаквана наша… — прошепна Драгомира и тихичко въздъхна.
Павел потръпна. Сянка помрачи лицето му. Остави майка си да преоблече бебето, после я повика в коридора пред детското отделение и ядно процеди през зъби:
— Мамо! Не можа да се сдържиш, нали, по-силно е от теб! Да не мислиш, че не те чух…
— Какво си чул, скъпи мой Павел? — попита Драгомира, впервайки синия си поглед в очите на сина си.
— Знам какво си мислиш. Знам какво ви се върти на всички в главите. Но надеждата ви почива на предположение, вятър работа!
— Вятърът може да се окаже изключително полезен на корабите да прекосяват морета… — възрази глухо Драгомира. — Никога няма да изоставим надеждата, Павел, никога…
— Няма да отведеш дъщеря ми там — каза настойчиво Павел, облягайки се на стената. — Няма да ти позволя, избий си го от главата! Аз съм бащата и искам дъщеря ми да расте нормално. Възможно най-нормално… — поправи се той намръщен.