Двамата се измерваха мълчаливо с поглед в болничния коридор и не обръщаха внимание на сестрите и пациентките в халати, които минаваха край тях и оглеждаха крадешком мъжа и жената, настръхнали един срещу друг със стиснати зъби. Майката и синът стояха дълго така, гледаха се в очите и мълком се опитваха да се убеждават взаимно. Накрая Драгомира първа наруши напрегнатото мълчание:
— Скъпи мой, обичам те до дън душа, но ти напомням, че и ти като нас си свързан с нашата Земя. Искаш или не, Окса също… Безсилни сме срещу това. Ако съществува дори и най-малката възможност да се върнем, бъди сигурен, че ще се възползваме от нея. Дължим го на онези, които останаха там да живеят под властта на Злото още от времето на Големия хаос!
— Скъпа мамо — възрази Павел със зле прикрита враждебност, — уважавам те, но не можеш да си представиш на какво съм способен, за да държа дъщеря си настрана. Отдавна трябваше да сме забравили, вече е много късно. Всичко свърши.
— Страхувам се, че съдбата е по-силна от всички нас, Павел — възпротиви се Драгомира с твърдост, която изненада самата нея. — Напразно се опитваме да й се изплъзнем, от нея няма да избягаме…
1
Мобилизация по всички етажи
Тринайсет години по-късно. Бигтоу Скуеър Лондон.
Окса си проправи път между струпаните след преместването кашони и се добра до прозореца на стаята си. Дръпна щорите и залепи носа си на студеното стъкло. Неуверено се опита да съсредоточи вниманието си върху утринното оживление на площада отвън и дълбоко въздъхна.
— Бигтоу Скуеър… Ще трябва да свиквам… — прошепна тя, вторачила в пространството пепелявосиви очи.
Семейство Полок — първо, второ и трето поколение — бе напуснало Париж и се бе настанило преди няколко дни в Лондон, отстъпвайки на приумицата на Павел Полок, Оксиния баща. След тайни обсъждания, проточили се дълги часове, до които Окса не беше допусната, Павел официално бе съобщил новината с обичайната си сериозност: десет години заемал завидния пост на главен готвач в известен парижки ресторант, а днес най-после му се е явила възможност да отвори свой собствен. В Лондон. Тази подробност произнесе някак мимоходом. Окса помисли, че не е разбрала добре.
— Искаш да кажеш… Лондон… Този, дето е в Англия? — беше попитала тя след миг на колебание.
Баща й бе кимнал с видимо задоволство и в отговор на изненадата й бе продължил. Разбира се, ако жена му и дъщеря му откажат да се преместят, ще уважи избора им… Нищо, че е отдавнашната му мечта.
— Такъв шанс се представя само веднъж в живота на човека! — настойчиво бе подчертал той.
Мари Полок не мислѝ дълго: съпругът й напоследък беше много потиснат и тя си каза, че една коренна промяна би се отразила благотворно на цялото семейство. А Окса имаше ли право на глас? Когато децата са на тринайсет години, малко неща зависят от тях. Откровено казано, не й се напускаше Париж, а още по-малко й се разделяше с баба й и с най-добрия й приятел Гус. Никога нямаше да може да живее без тях. Но щом родителите й я увериха, че и Драгомира, и семейство Беланже ще се местят в Лондон, Окса засия от радост. Всички, които обичаше, щяха да участват в това приключение.
След като дълго и разсеяно наблюдава движението на площада, Окса се отдръпна от прозореца. Сложи ръце на кръста, огледа се около себе си и изпухтя:
— Пфффууу… Каква бъркотия! Ще ми трябват месеци, докато подредя!… Мъка!…
Дузини кашони задръстваха малкото, незаето от мебели, пространство из стаите. Жилището беше по-тясно от парижкото, но семейство Полок имаше нечувания късмет да намери една викторианска, типично английска къща от червени тухли, с външно каменно стълбище, с еркер и мъничък двор, през чиято ограда от ковано желязо се виждаха прозорците на сутерена. Окса и родителите й заеха първите два етажа, а третия — баба й Драгомира, която живееше с тях, откакто девойката се помнеше. Окса вдигна очи към тавана.
— Какви ги върши баба ми? Да не скача на въже? Е хайде, май трябва да се приготвям вече, ако не ща да закъснея! — опомни се тя и се отправи към дрешника. — Да закъснея за първия учебен ден, само това липсваше! Пълен ужас…
На горния етаж, където живееше Драгомира Полок, атмосферата беше съвсем необикновена. В бароковия салон с тапети в цвят на старо злато цареше хаос. Вината беше на вълшебните същества, които, изглежда, се надпреварваха да измислят хитрини и да създават неразбории. Техни пъргави съучастници бяха съвършено мънички позлатени птичета… След весели пробни обиколки около полилея с висулки, те пикираха бясно като същински изтребители върху някакво, прилично на голям къдрав картоф, създание, което се разхождаше по червения вълнен килим.