— Абоминари извърши едно ухапване на растението с име Горанова — взе да обяснява съвсем посвоему единият Фолденгот. — Ние пристъпихме към опит за възпиране, но крайниците ни претърпяха парещи одрасквания.
Двата Фолденгота протегнаха покритите си с драскотини ръце — свидетелство за грубата схватка. При вида им Драгомира изръмжа от гняв, който нарасна, щом видя клетата Горанова, превиваща се от болка след нападението. От клончето й бавно се стичаше сок и се разливаше по пръстта в саксията.
— Абоминари! — извика Драгомира. — Така не може повече да продължава, ти премина всички граници! Какво ти става?
Създанието скочи върху кашоните и изгрухтя, оголвайки острите си зъби и мръсните си нокти.
— Проклети да сте! Проклети да сте всички! А ти, старо, ти не си ми господарка, нищо не си ми! Когато моят Господар дойде да ме вземе, няма да се перчиш толкова…
— Ами да, разбира се… — отвърна Драгомира отегчено. — Позволи ми да ти напомня, че вече петдесет години повтарящ едно и също, а твоят така наречен Господар още не се е появил…
Абоминари почервеня от яд.
— Не си ми никаква, чу ли? Ти си само зловеща купчина прогнил боклук, гнусна плюнка на муха в месо.
При тези думи сгушените в четирите краища на работилницата създания потръпнаха от възмущение. Драгомира тръгна към кашоните, върху които се бе изправил наглият Абоминари. Щом го доближи, той скочи на пода и се нахвърли върху единия Фолденгот, сграбчи го в гръб за врата, стисна го силно, сякаш се готвеше да го удуши, и избълва:
— Предупреждавам те, старо, само да ме пипнеш, ще го убия, а после ще ви разпарчетосам теб и твоята жалка зверилница.
Драгомира изобщо не изглеждаше впечатлена, вдигна раздразнен поглед към небето, извади от гънките на роклята си тънка седефена петнайсетина сантиметрова тръбичка и хладнокръвно я насочи към сипещия заплахи Абоминари. С голяма досада в гласа тя произнесе:
— Зелени Жабокрилци!
После духна лекичко в тръбичката. Изведнъж от нея изхвърча откос от зелени искри и звучно изпращя. Появиха се две живи, мънички жабчета с прозрачни крила и закръжиха около Абоминари. Хванаха го яко за немощните ръце, издигнаха го на метър от пода и го раздрусаха, докато не пусна заложника Фолденгот, който тупна тежко на паркета. Драгомира сграбчи Абоминари за кожата на врата с протегната ръка, така че да не му даде възможност да я ухапе или издере. Но тъкмо когато отваряше една клетка, за да го заключи вътре, създанието се изхитри и лошо поряза ръката й под лакътя.
— С теб ще се занимая по-късно! — предупреди го дамата язвително и завъртя два пъти ключето.
После се обърна към Фолденготите.
— Фолденготи мои, сега трябва да тръгвам. Намажете с тази помада листата на Горанова и ръцете си, тя ще облекчи болката — каза им нежно и им подаде малко бурканче. — Ще се върна скоро.
— Нашето послушание е безпрекословно, а завръщането ви — желано — отговориха те, все още потресени от нападението.
Преди да излезе, Драгомира пооправи короната си от сплетени коси.
— Ето, така е по-добре! — заключи тя. — Но май наистина ще трябва да намеря решение за тоя Абоминари…
— Добре ли сте, Драгомира? — попита я няколко секунди по-късно Мари Полок. — Изглеждате притеснена… Ооо, ударила сте се?!
Драгомира огледа ръката си, на която се бяха отпечатали две кървящи драскотини. Обезпокоена от злобата на непоносимия Абоминари, дори не бе усетила, че я бе одраскал!
— А, нищо ми няма, Мари. Борих се с едни ножици, докато разопаковах кашони, и се страхувам, че изгубих битката — излъга тя с широка усмивка. — Вече е време да тръгваме, нали?
Малобройната група пое към „Свети Проксим“, френския колеж, в който Окса щеше да се яви минутки по-късно. Тя влизаше в четвърти клас и въпреки че си даваше безгрижен вид, беше уплашена: всичко бе толкова непознато! Като се започне от самата нея… Окса често си мечтаеше да е безстрашна приключенка или пък непобедима нинджа, а сред най-омразните й неща на света бяха праз лукът, розовият цвят, насекомите… и да бъде забелязвана. Но, както е известно, новите рядко остават незабелязани в двора на училището. Беше нервна, пъхна ръката си в джоба на сакото и опипа талисмана, който Драгомира й бе подарила предната вечер — една плоска кожена чантичка със семена с успокояващи свойства. „Ако усетиш, че напрежението присвива сърчицето ти и завладява духа ти, вземи това и го погали лекичко. Небето ще ти се види по-ведро, а пътят по-сигурен“, бе я посъветвала баба й.