беше малко. Намери щанд без опашка, грабна една багета с неопределено съдържание, плати и забърза напред. Обаждането до Фин-Ерик щеше да почака.
В Амстердам купи бутилка Балантайнс, докато подготвяха полета за Осло. Седеше в самолета с бутилката в скута и му се прииска да я отвори, но не го направи.
- Ало! Аз съм. Седя във влака от летището и съм в Осло, ако...
- Знаеш ли колко е часът? - прекъсна го прегракнал глас.
- Ще взема такси и съм при теб към един-един и половина. Приготви малко кафе. - Прекъсна връзката, преди да се заредят протестите, и седна на мястото си. Докато беше във Франция, зимата тук се бе завърнала с последни конвулсии - в мрака навън блестеше десетсантиметров нов сняг.
Отне му време да намери такси, беше нощта срещу събота и в центъра бяха наизлезли доста хора. Шофьорът, млад пакистанец, слушаше Брус Спрингстийн на по-тих режим и за щастие нямаше желание да говори. Евен се потопи в собствената си меланхолия и загледа дефилиращите покрай тях квартали. Грюнерльока, Торшхов, Нюдален. По околовръстното се движеха бързо. Завиха, поеха по Маридалсвайен, наближиха горния ръб на казана Осло.
... and tell her there’s a darkness on the edge of town...
Божичко как само мразеше Осло.
... Everybody’s got a secret Sonny...
Винаги го бе мразил и въпреки това не можеше да си представи да живее на друго място, не и завинаги.
... somthing that they just can’t face...
Беше се опитал. Няколко месеца, половин година, накрая пак трябваше да се върне. Не защото...
... they carry it with them every step they take...
По дяволите, Спрингстийн! Спирай вече! Завъртя се на седалката, потъна и се намести така, че раменете му се притиснаха до ушите, погледна в нощта навън. Няколко
младежи се спускаха с шейни по пътя и се наложи шофьорът да набие спирачки. Снегът вече сивееше. Нищо не се задържаше бяло в казана на Осло. Дори тук горе.
Само Май.
Май обичаше Осло. Не фанатично, по-скоро съзнателно избираше да вижда положителните му страни; зелените площи, където децата играеха футбол, пистата за кънки в Спикерсюпа (с твърде скапаната музика), новите звуци, миризми и цветове на Грьонланд, близостта до морето и дивата природа. Тръгваха на разходка из Тьойен и изведнъж виждаше някоя улична табела и започваше изложение за Type Хюн (докато той самият в края на улицата знаеше кои числа на квадрат образуваха сбора от цифрите на всеки един автомобилен регистрационен номер). Или пък се разхождаха покрай брега на река Акешелва и се случваше той да изсумти, съзирайки упадъка в обелената мазилка на някоя стена, чудеше се дали тази къща става за окупация, докато тя се спираше и разучаваше разпалено тухлите или дървените конструкции, които вече се подаваха, говореше как бе изглеждала къщата преди стотици милиони години или поне през изминалия век.
Божичко, колко му липсваше.
Шофьорът бе намалил скоростта по заледения път. За кратък миг в отворилата се пролука между дърветата и къщите под тях се показа Осло, заблещукал в нощта като звездно небе. Наближаваха Крингшо.
- Тук, две пресечки надолу, следващата вляво, номер пет - той посочи, за да укаже пътя на шофьора. Говореше високо, за да надвика музиката. Шофьорът спря по средата на улицата от страх да не заседне. Евен плати, мина по насипаната пътека и се качи по стъпалата. Преди ръката му да достигне звънеца, вратата се отвори и там застана Фин-Ерик с пръст на устните.
- Тихо. Децата спят.
На кухненската маса имаше кафе, Евен окачи якето си на облегалката на стола и седна. Фин-Ерик потърка окото си и седна срещу него. Прозя се и наля шварцкафе в две чаши.
- Май е била принудена да се застреля - започна Евен направо.
Фин-Ерик за малко не разля кафето си, под окото му трепкаше нерв.
- Защо мислиш така? - попита най-сетне.
- Някой е скрил наркотици в багажа й, а по носа й са открили следи от кокаин. Полицията в Париж ми го разказа.
- Да - отвърна Фин-Ерик. - Знам това. И на мен го споменаха.
Евен се опули.
- Какво! Знаел си...? Защо, по дяволите, не ми каза? В такъв случай... - Млъкна, понеже погледът от другата страна бе помръкнал, поукроти се и се съсредоточи върху кафето си. - Окей, разбирам. Сори. Но... ти какво мислиш?
- Какво мисля? Какво мисля? - Кракът на Фин-Ерик срещна крака на масата и двете чаши се разплискаха. - Помислих си, че тук си има най-прекрасните деца на света и мъж, който би обиколил земята заради нея, а тя да върши такива неща. Това си помислих. Че какво по дяволите да ми мине през ума!? - Фин-Ерик преглътна звучно и заби поглед в чашата. - И все пак не се изненадах. Не особено.