Евен се принуди да замълчи. Само гледаше упорито застрахователния агент пред себе си. Застрахователен агент.
- Не, никак. Напоследък Май-Брит бе станала особена. Няколко месеца, може би половин година. Не съм сигурен кога започнах да го забелязвам. Бе станала по-мълчалива, избягваше ме. Затвори се в себе си. На няколко пъти си помислих, че може да има друга връзка, понеже нямаше особено желание за... е, секс. Но не ми се вярваше, защото... - Пое си дълбоко дъх.
- Не е такава.
- Не, точно, не. Май-Брит не би направила нещо подобно.
- Иначе е по-типично да носи наркотици в багажа си и да смърка кокаин? - Евен му изпрати суров поглед над чашата, преди да отпие.
Фин-Ерик се престори, че не го е чул. Просто се взи-
раше в кафето за отговор.
- Отслабна. Изглеждаше неспокойна, нервна, но когато я питах, отговаряше, че всичко е наред. По това време пътуваше много - Лондон, Париж, Берлин. Работата изискваше много от нея, затова реших, че е под стрес и се надявах натоварването скоро да намалее.
- С какво се занимаваше?
- Конкретно? Не знам. Имаше много проекти. През цялото време. За някои ми разказваше, за други четях по вестниците, когато отпечатваха книгите. Случваше се да спомене, че е работила по тях. Просто така си беше. И аз не разказвах за всичко, с което се занимавах. Когато си бяхме вкъщи, най-важното бяха децата. За тях си говорехме.
Настъпи мълчание. Евен Затърси цигарите в джоба на якето си, а Фин-Ерик стана да донесе пепелник.
- Да отнеме живота си... нямаше никакви признаци за подобно нещо, поне доколкото забелязах. - Фин-Ерик пак се свлече на стола. - Но някой да я принуди, звучи ми като... не, не го вярвам...
Запалката изщрака и Евен издиша дим към лампата.
- Някой е подхвърлил наркотици в багажа ми.
- Какво? - Фин-Ерик остави чашата. - Какво каза!?
- Казах, че някой е оставил в багажа ми пликче с нещо подобно на кокаин, докато чантата е била в хотела. Затова съм убеден, че някой е накарал Май. Принудена е била да смърка, също и да се застреля.
Фин-Ерик го зяпаше, сякаш не можеше да му повярва, после погледът му се промени. Зарея се във въздуха, като че ли очите му внезапно бяха намерили спасителен пояс в безкрайно море от гнусни и непоносими въпроси.
- Но как са я принудили... - Евен остави цигарата на ръба на пепелника и се вгледа в жарта. - Искам да кажа, в Париж. Не са й давали кокаин, докато не е обещала... Твърде тъпо става. Не вярвам на такива неща. Тя не беше зависима. По носа й е имало кокаин, защото са я принудили да смърка точно преди да напусне хотела. Мисля. Но как? Нали нямаше никакви следи от насилие, никакви
белези от удари или изгаряне, никакви адски следи от...
- Не е хубаво да се кълне, така казва мама.
Гласът дойде откъм вратата. Погледнаха с изненада към момченцето, стиснало мече в ръка.
- Стиг, трябва да спиш - обади се Фин-Ерик и стана от масата. Вдигна момчето и кафявото мече се заклатушка, увиснало в ръката му. Черните пластмасови очи се втренчиха в Евен с неразгадаем израз, в едното ъгълче на устата му личеше хитра усмивка, сякаш го дразнеше, че знае повече от него. - Сега ще те сложа да си легнеш, малко съкровище - Фин-Ерик целуна детето по бузата. Излязоха, а Евен стана и отиде до прозореца, загледа се в мъгливата нощ навън.
Ако не са я принудили със сила... какво тогава са направили?
Чу някъде в къщата да се затваря врата.
Заплахи. Сигурно са я заплашили.
В далечината забръмча кола, иначе нощта тук, в покрайнините на града, бе тиха.
Да я заплашат с най-скъпото й. Нещо, за което би дала живота си.
Обърна гръб на града и се загледа в кухнята. Неотваряна опаковка бебешки пелени бе изтикана до рамката на вратата, за да не се спъне някой. Недоизядена филия хляб със сирене бе оставена в чиния. Синя чаша с поизтрита картинка на мече стоеше в мивката с нещо подобно на смес от мляко и червен сок.
Трябва да са били те. Какво иначе...?
Фин-Ерик скоро се върна. Евен го остави да седне.
- Кога за последно се чу с Май?
- Обади се в онзи ден, т.е. следобедът, когато, значи...
Евен побърза да кимне, за да не му се налага да изговаря думите.
- По кое време на деня?
- Някъде след три, по-скоро три и половина. Тъкмо бях взел Лине от детската градина. Стиг се зададе по пътеката в градината, докато говорех с нея. Гледа го бавачка в квартала и се прибира, когато се обадя да кажа, че съм си у дома.
- Сам ли си идва?
- Да, е, тя живее точно зад ъгъла. Четиридесет-петдесет метра, няма улици за пресичане. Сам го иска, не ни разрешава да го водим. Започна преди някой и друг месец. Отначало с Май-Брит не бяхме съгласни, но отказваше да върви с нас, изоставаше... умее да бъде ужасно упорит, видиш ли. Но... - Фин-Ерик докосна окото си, където нервът подскачаше бясно. - Нали след половин година започва училище, така че... добро упражнение е да... - Гласът замря.