Фин-Ерик преглътна и адамовата му ябълка подскочи.
- Поставили са й ултиматум: или тя, или децата?
- Да, така мисля.
Фин-Ерик стана внезапно и отиде до плота. Евен подскочи, когато той хвърли чашата в мивката и кафето се разплиска.
- Проклети мизерници! - подпираше се на плота, наведен, сякаш се канеше да повръща.
Евен се изправи, отиде до него и сложи внимателно
ръка на рамото му.
- Ако искаш полицията да спипа тези свине, трябва да разполага с всички възможни сведения.
Фин-Ерик се отърси от ръката му и отиде до вратата.
- Да - измънка безизразно. - Да, ще го направя. - Погледът му отказваше да срещне очите на Евен. Всичко му изглеждаше като непреодолимо предизвикателство, освен възможността да спи сто години.
- Утре трябва да отидеш. Мога да дойда да гледам децата. - Евен се чудеше какво ли прави човек, когато гледа деца на..., на колко ли бяха, на две и четири?
Фин-Ерик кимна вяло.
- Да. Разбира се. Да.
Евен взе якето си и излезе в коридора. Спря се.
- Чувал ли си Май да споменава някакъв мъж на име Симон Латур? А... впрочем, имаш ли номер на такси за Осло?
Фин-Ерик взе някакви ключове, висящи на кука зад вратата.
- Латур? Не. Не, не мисля. Ето, вземи колата ми.
Глава 17
Колата стоеше в сянката на паркиран камион, покрита така, че жълтото сияние на уличната лампа да не достига предното стъкло. Шофьорът се беше притулил в гъстия мрак и държеше къщата под око през обектива на фотоапарат. Той изщрака, когато пръстът му натисна копчето и снимката застина за секунда на дисплея. Фотоапаратът потъна в скута му, където вече имаше зелен бинокъл за нощно виждане. Часовникът на таблото показваше 04:07, нощта бавно пълзеше към най-студения си и тих период. По стъклата се бяха образували заледени участъци. Термосът на
съседната седалка бе празен, оставаше само слабата миризма на кафе. Нещо в джоба му завибрира. Шофьорът остави камерата до термоса и извади телефона си.
- Да? Не, говорят си в кухнята. Какво? Да, окей, ще... чакай, става нещо...
Лампата в кухнята бе угаснала. Малко след това входната врата се отвори, по стъпалата и надолу по градинската пътека се простря жълта ивица светлина. Излезе мъж с чанта на рамо, а другият остана на вратата и посочи нещо, каза му няколко думи и затвори вратата, светлината изчезна. Шофьорът взе бинокъла и проследи мъглявия образ, който отиде до някаква кола и отключи вратата. Нощната тишина бе нарушена от слабото бръмчене на двигател, колата излезе от входа и силна светлина внезапно освети улицата надолу. Шофьорът се сви на седалката си, остави автомобила да завие и да отпраши на юг.
- Ало, там ли си? Да, замина с колата. Поемаш ли? Окей.
Шофьорът прибра телефона в джоба си, запали двигателя и се отдалечи от камиона. Пое в противоположната посока, без да вдига много шум, и само след миг изчезна в безбройните улички на големия град, сякаш никога не бе съществувал.
Глава 18
Светлината на уличните лампи пълзеше по предното стъкло на ритмични вълни. Евен погледна в огледалото, намали скоростта и зави наляво, без да пусне мигача. Сети се за него чак след като свърна зад ъгъла. Отдавна не бе шофирал. Забеляза, че улиците бяха заледени и караше с ниска скорост. Погледът му отново се плъзна по огледалото, за да провери дали някой не го следи. Бързо го наближиха светлините на камион, дойдоха съвсем до него
и Евен отби настрана, следейки напрегнато движенията му. Той сви рязко покрай него, пръскайки обилно с киша на път надолу по Согнсвайен. Изчезна. Отстрани имаше надпис VG. Четвъртата власт напредваше с жизненоважните си новини. Евен зави наляво и веднага надясно, без да види фарове зад себе си.
Колелата изскърцаха по ръба на тротоара, докато паркираше. Колата бе прясно измита, когато седна в нея. Прокара ръка по покрива, преди да заключи - представи си Фин-Ерик да мие и търка калниците в неделя преди обед, преди времето за църква. Видя Май да стои в кухнята усмихната, превързала престилка - приготвяше вечерята, докато децата се обличаха в моряшка дрешка и розова рокличка от тюл. Щастливото семейство. Кой, по дяволите, кара датсун доброволно? - помисли си той и се увери, че вратите са заключени, после взе чантата си и пое нагоре по плочките. Взе си душ, легна на леглото и се втренчи в тавана. Тялото му беше напрегнато, не искаше да се успокои, държеше се така, сякаш на гърба му имаше бутон, който бе забравил да изключи.
В съседната къща внезапно зазвъня будилник. Изключиха го и скоро чу съседа пекар, говореше с жена си като през слой от вълна, или пък бе включил радиото? Скоро всичко утихна, входната врата се затръшна и се запали кола от другата страна на къщата. Стоеше си и бръмчеше, а пекарят сто на сто стържеше лед от стъклата, после даде газ, отпуснатият ремък зави и колата изчезна, загуби се в звука на собствения му дъх.