Фин-Ерик взе листа и Зачопли едното ъгълче, почете малко и Евен видя как очите му се насълзиха.
- Извини ме - каза той и излезе от стаята. Евен чу шумоленето на руло тоалетна хартия и звучно изсекване. През прозореца падаха косо лъчите на мартенското слънце и безброй прашинки танцуваха по ивиците им със спокойни, феерични движения. Сякаш времето вървеше на забавен каданс. Евен се сети, че това бе последният ден на март. Не че имаше значение, все едно дали беше март, или април. Така или иначе времето бе спряло миналия петък,
когато стоеше в кабинета си с телефона в ръка и слушаше гласа на Фин-Ерик. Световното време си течеше, но личното му време сякаш бе попаднало във вакуум. Това не беше смърт, то просто чакаше. Той не знаеше точно какво. Хвана се за корема. Само той изглежда се движеше с обичайния си ритъм, огладняваше, къркореше, образуваше газове, изпразваше се. Болка. Болката беше нова. Пронизваше го по няколко пъти на ден и го караше да се превива безпомощно.
Стана и заобикаля из стаята. Изведнъж му се прииска да чуе как приглушеният саксофон на Стан Гетц свири „Misty“. Точно така се чувстваше: приглушен и мъгляв. Чу Фин-Ерик да пуска водата в тоалетната. Определено нямаше да получи кой знае каква помощ от този мъж, помисли си той и спря пред етажерката. И тя беше по норвежки стандарт. Телевизорът се мъдреше на рафт на височината на корема му, по полиците бяха пръснати порцеланови фигурки и няколко семейни снимки. Кутия „Не се сърди човече“ бе подпряна на тесте карти, захванати с ластик. Евен я повдигна и взе картите, занесе ги на масата, премести термоса и занарежда пасианс. Избра случаен, първия, за който се сети. Нареди четири обърнати и четири открити карти в редица. Повтори процедурата. „Безименният“, така се казваше. Беше подходящ за момента, нали преследваше някакъв безименен кретен, който...
Спря и загледа картата в ръката си: петица купа.
Камериерката, Рафаела, бе споменала нещо за...
- Ей, Фин-Ерик! - За малко да обърне чашата си, когато се изправи рязко и прекоси стаята. - Фин-Ерик! Тя редеше ли пасианси? Искам да кажа, Май редеше ли пасианси, когато пътуваше? И у дома, и...?
Фин-Ерик се показа на вратата на банята с объркан вид, бършеше лицето си с хавлия.
- Пасианси? Ами, да, така мисля. В багажа си носеше тесте карти. Често седи... седеше у дома вечерно време и редеше пасианси, особено ако се налагаше да мисли по проблеми, свързани с работата. Казваше, че й помагали
да се съсредоточи. - Той се усмихна предпазливо, сякаш искаше да извини тази детинска идея.
Евен се извърна, за да прикрие доволната си усмивка. „Нареди един пасианс“, беше й казал. Май го бе изгледала ядосано. „В понеделник имам изпит, а ти искаш да играя на карти“. „Не, не да играеш, а да наредиш пасианс. Различно е.“ Бе се изпъчил като Цицерон с думите: „Медитативното въздействие на пасианса върху душата и съзнанието, оздравяващото влияние върху интелекта са високо оценени. След един-два пасианса се чувстваш като нов и абсолютно подобрен човек.“ Май бе замахнала към него с мръсен чорап и го бе подгонила по двора; но впоследствие се бе предала. Бе седнала със „Седмицата“, един от най-лесните за начинаещи. С годините бе заобичала пасиансите почти колкото и той самият и се бяха състезавали кой ще успее да нареди успешно повече видове.
- Защо? - попита Фин-Ерик зад гърба му.
- Защото ми дойде идея за онова с петте сърца, онези от писмото. - Евен разгледа внимателно картата петица купа в ръката си. Върху лицевата й страна не се виждаше нищо, освен петиците и червените сърца. - Кое тесте носеше в Париж? Това, което намерих на полицата?
- Да, нямаме друго.
Евен обърна картата, на задната страна не беше написано нищо. Вдигна я към лампата. Обърна я на светлината.
- Чакай! - разпали се той. - Тук има нещо. Имаш ли молив?
Фин-Ерик хукна към кабинета объркано и се върна с чисто нов, подострен молив. Евен опря картата на стената, обърна молива и затърка по гърба й с опакия му край. Бавно, една по една, се показаха четири неравни букви, образуващи дума: