КИТИ
Глава 20
Акешхюс
Абсолютното пространство остава извън собствената си природа, без връзка с нещо външно, винаги едно и също и неподвижно. Абсолютното, истинното и математическото време протичат от само себе си и от собствената си природа, като че ли без връзка с нещо външно.
Май-Брит остави книгата в скута си, отбеляза си с пръст докъде бе стигнала и облегна глава назад. Свали сламената шапка с ленива ръка, пусна я на пясъка и слънцето получи свободен достъп до лицето й. Нуждая се от витамин Д, за да имам защитни сили за дългата зима, помисли си тя, преди да се съсредоточи върху току-що прочетеното.
Ако Нютон е смятал, че цялото време, независимо дали го е наричал абсолютно, истинно или математическо, е еднакво според природата си, то това ще трябва да означава, че времето протича с еднаква скорост през цялото... време. Че един час е един час за всички, независимо къде се намират и кои са. Същото е и с абсолютното пространство. Имаме си определено и универсално място, към което се придържаме, и то е непроменяемо, не става нито по-голямо, нито по-малко. Баста. Просто, ясно и прегледно.
Макар Нютон в много отношения да бе изпреварил времето си, подобно мислене се струваше на съвременния ум остаряло, почти детински наивно. Всъщност обаче е трябвало да изминат цели сто години, преди един Айнщайн да започне да мисли относително и да разруши Нютоновото възприятие за времето и пространството. Май-Брит си представи как Нютон е седял в студентската си стая и е наблюдавал пространството, рисувал е с очи как то се разполага от ъгъл до ъгъл, от стена до стена, от тавана до пода. Естествено, нямаше как да бъде по-различно за другите, които идваха в това пространство. Щяха да го виждат, както и той. Да си мисли друго, бе абсурдно. Да, чисто и просто нелогично. Сигурно е изсумтял ядосано и е преместил поглед към часовника си. Ако времето за него течеше с двайсет и четири часа в денонощието, то бе естествено да минава по същия начин и за всички на земното кълбо. При това един час си беше един час, независимо дали живееш в Кеймбридж, Париж или Бомбай. Усещането за един час бе същото.
- Мамо, мамо! Може ли да си купим сладолед? - Стиг се приближаваше и гласът му се чуваше все по-силно и интензивно. - Мамо, може ли сладолед!?
- Мамо, сладолед. - Малката Лине я задърпа за ръкава и тя усети как по бедрото й се посипа пясък.
- Здрасти, съкровища. - Май-Брит вдигна сламената шапка, преди да отвори очи и да погледне с умиление двете си деца. - Ако искате сладолед, трябва да говорите с татко, у него са парите. А той къде остана?
Стиг посочи напред по плажа. Май-Брит видя Фин- Ерик, застанал на входа на паркинга. Говореше с по- млад мъж в костюм, със слънчеви очила. Боже мой, костюм в тази жега. Изглежда мъжът я наблюдаваше. Противен тип, помисли си тя и вдигна Лине в скута си. - Ще намажа малките ви телца с още слънчево масло, преди слънцето да ви изяде. После можете да изтичате при татко, за да ви купи сладолед. Окей?
Когато малко след това децата хукнаха по плажа, а малките песъчинки се разхвърчаваха чак по гърбовете им, тя отново взе книгата. Беше тежко четиво, но си бе дала обещание да я прегледа, макар да разбираше по-малко от нищото. Все пак нямаше как да напише книга за Нютон, без да изчете това, което го бе направило световноизвестен. Поне да опита. Само очите й да си починат малко, помисли си тя и отпусна книгата. Жуженето на детски гласчета и смях, Луис Армстронг от тонколоните на будката и успокояващият звук на плискащите се по пясъка вълни се примесиха в ушите й и й се приспа. Колко хубав бе животът, колко добре й беше. What a wonderful world, казваше Луис.
- Какво четеш? - Фин-Ерик вдигна книгата от пясъка и Май-Брит присви сънени очи към него. - Principia - прочете той на глас. - От Исак Нютон. Странно четиво за лятната ваканция.
- А какво би казал, ако го четях в оригинал? - усмихна се Май-Брит.
- О - Фин-Ерик погледна английския текст. - Нютон не е ли бил англичанин?
- Да, но всъщност е написал книгата на латински. Купи ли сладолед на децата?
Фин-Ерик посочи Лине, застанала при водата със сладолед, който капеше по-бързо, отколкото светлочервеното й езиче успяваше да го ближе. Розови ивици се стичаха по брадичката й и продължаваха надолу по издутото коремче. Стиг бе седнал с гръб към слънцето, за да остане сладоледът на сянка и ядеше бързо, за да докопа всичко. Засега денят беше най-топлият за това лято.
- Какъв беше онзи тип, с когото говореше при колите?
Фин-Ерик седна на шезлонга.
- Просто мъж, който е застрахован при нас. Откраднали колата му и искаше да разбере дали скоро можем да изчислим колко трябва да получи за нея.