- Обичаше безумно спорта - каза си Евен и пусна десен мигач, поемайки към Несуден. Скоро пътят започна да лъкатуши и той намали скоростта по гладкия лед. Кити ходеше да тича постоянно, вдигаше тежести и се хранеше толкова здравословно, че Евен скоро започна да отказва да вечеря у тях, ако тя си беше вкъщи.
- Имаше вкус на повръщано, така или иначе никога не се и нахранвах - промърмори той и зави наляво към Мюклерюд и Спру. Някакъв кон в една от нивите последва колата на известно разстояние, изцвили и развя грива, когато се принуди да спре пред оградата с високо напрежение. Евен си повтори въпроса на Фин-Ерик:
- Има ли нещо общо със смъртта на Май?
Притвори очи срещу силната светлина на слънцето, скрито зад тънки, мразовита облаци. Защо иначе името ще стои на картата?
- Тук.
Включи мигача и свърна по тесен чакълест път. Погледна в огледалото дали някой не го следеше - както и бе правил през целия път от Осло. Малка, захабена картонена табела, опакована в прозрачен найлон, сочеше към „Стопанството на Кита“.
Той навлезе в двора и видя морето да проблясва отвъд. Снегът беше изринат и чакълът хрущеше бодро под гумите. Къщата беше боядисана в червено - Евен си я спомняше бяла - със зелена входна врата и зелени рамки на прозорците. Оборът и бараката бяха вдясно, не приличаха на съборетини. Това, което можеше да различи от покрива през снега, изглеждаше ново, а вратите и прозорците бяха подменени, или пък трябваше да са минати щателно с кит и боя.
Слезе от колата, пое си дълбоко дъх и бавно се качи по стъпалата. Усети ножа да стърже по глезена му и му се прииска да го извади.
Нямаше звънец, а чукче с формата на риба с кръст вместо опашка. Вратата се отвори, преди да успее да почука.
- Здрасти. Добре че дойде — каза Кити. - Очаквах те.
Глава 22
- Май-Брит ме посети преди няколко месеца, през октомври или ноември - обясни Кити. - Каза ми, че искала да ми даде нещо за съхранение. Да го скрия на място, където... не знам, просто да го пазя. Засега, така каза.
Евен подуши зеления чай и отпи предпазливо. Имаше вкус на вода и трева. Кити се засмя.
- Това е розмарин. Изглеждаш, сякаш имаш нужда от нещо ободряващо.
Тя качи крака на масата - груби, сиви вълнени чорапи, закърпени с червена прежда на петите.
- Май-Брит ми даде пакет. Каза да ти го дам, когато...
- Какво? - Евен за малко да изпусне чашата. - На мен!?
- Да. Каза, че ще дойдеш да го вземеш, ако нещо й се случи.
- Ако нещо... - Евен остави чашата предпазливо. Усещаше как цялото му тяло се държи странно, сковаваше се, сякаш слабото движение, което времето бе скрило в отделни клетки, в стомаха, сега спираше напълно. Ушите му пищяха. - Казала го е, така ли каза: Ако нещо й се случи? - Взираше се в жената в екип за джогинг, облегната на камара възглавници на дивана срещу него. - По този начин ли го каза през есента?!
- Да. - Кити взе от масата кука за плетене, събра къносаната си коса на кок и забучи куката в него, за да го държи. Почеса се по оголения врат. - Да. Всъщност си мислех да ти спомена за това, когато те видях на погребението, но се отказах. Май-Брит каза, че ти ще се свържеш с мен. Повтори го сякаш беше изключително важно.
- Но откъде е знаела, че аз... искам да кажа, спомена ли как е смятала да ме извести...? По дяволите, не съм чувал нищо за... Извинявай! - Той се изправи и закрачи напред-назад из тясната стая. Лакираният боров паркет беше гладък под чорапите. Спря се до прозореца. Дали Май бе издраскала името на Кити върху картата още тогава, преди четири месеца, за да бъде сигурна, че той ще успее да го намери? Това беше единственото им тесте, така каза Фин-Ерик. Дали още тогава бе предчувствала, че нещо ще се случи?
Кити бе седнала, подпъхнала ръце между бедрата си, сякаш пръстите й мръзнеха. Гледаше го угрижено.
Той седна, прииска му се да притисне ръце между бедрата си по същия начин, усещаше как кръвта му бе напуснала цялото тяло. Окопити се с огромно усилие.
- Какво е... това, което имаш за мен?
Кити отиде до някакво бюро на кафеникави петна с три големи чекмеджета най-отдолу и множество по-малки над писалището. Екипът за джогинг беше с най-големия размер и увисна отзад, когато дръпна едното чекмедже. Извади някакви неща, които Евен не успя да види, и пак го затвори. Остана така за миг, с гръб към него, задържала ръце до гърдите си.