Някъде в нощта изпищя голяма черногърба чайка, жалваше се с дълбокия си бас във френетично га га га. Фин-Ерик потрепери, една от малкото птици, които не харесваше. Голяма, красива и лакома, ненадеждна. Вампир.
Май-Брит обичаше природата, наслаждаваше се на разходките на село и в планината точно както и той самият. Най-вече там и в общуването с децата те се бяха открили и обикнали един друг.
Фин-Ерик се премести на стола пред писалището, отвори чекмеджетата и запрехвърля бавно листите, които се показаха: свидетелство за брак, паспорти, актове за раждане, документите за къщата. Листи от работата, от Норвежкия орнитоложки съюз, от профсъюза. Плик от ложата!? Не биваше да е там. Той извади писмото от масонската ложа, затвори чекмеджето и го отнесе в мазето. Остави го в кутията с другите книжа.
Когато се качи горе, заключи вратата на мазето и седна на дивана. Тишината отново взе надмощие, а той седеше в мрака и мислеше за Евен Вик. Един мъж, когото не харесваше, още по-малко разбираше. Май-Брит не говореше често за бившия си съпруг, само косвено от време на време. Сега се опита да свърже парчетата, за да получи някаква цялост: Екстремна обсебеност от числа. Експерт по Нютон. Никакво семейство, нито родители, нито братя и сестри. Нещо за някаква жена, чийто череп разбили - дали беше от семейството? Не си спомняше точно. Понякога Евен бе невероятно вдетинен, така бе казала веднъж. И имаше нещо за... Фин-Ерик изведнъж се поизправи и се взря замислено в черните храсти пред прозореца... нещо за работата на Евен Вик за разузнаването. Военното разузнаване, бе го споменала веднъж, докато гледаха телевизия, спря по средата на изречението, без да продължи. Той я изгледа с ъгълчето на окото си и се зачуди дали да не попита, но разбра, че тя беше казала повече, отколкото всъщност й се искаше, така че се примири с половината изречение и забрави за случилото се.
Разузнаването. Работил там. Или пък... Фин-Ерик усети как ръцете му се изпотиха. Може би все още работеше за тях? Дали това не бе една от причините толкова ревностно да души около смъртта на Май-Брит? Така упорито търсеше обяснение.
Фин-Ерик стана, влезе в кабинета, отвори чекмеджето с лични документи и извади един сертификат. Сгъна го и го пъхна в плик, разходи се из къщата с търсещ поглед и най-сетне откри подходящо място. Най-отгоре на кухненския шкаф, зад бурканите с леща и боб. Там Евен едва ли щеше да се сети да погледне.
Затисна плика с буркан за компоти, за да не го събори някое внезапно течение и скочи от кухненския плот.
Глава 26
Евен се чувстваше като червей, въртеше се и се гърчеше, нямаше място за краката му - диванът бе твърде къс. Кафето шареше из стомаха му, а бележките на Май - из главата. Езикът стържеше по зъбите, опитваше се да отстрани слоя захар, киселини и кофеин, които усещаше като разяждащ слой по емайла, липсваше му четката за зъби. Кити отдавна си бе легнала. Преди това застана на вратата със сресана коса, падаща по раменете й и му пожела лека нощ. Той беше сигурен, че така и щеше да се получи, чувстваше се уморен и готов за сън, особено сега, когато си мислеше, че бе разгадал оставената от Май бъркотия. Сънят обаче не идваше.
Май наистина ли искаше от него да посети книжарница, наречена Хермес Трис и в такъв случай къде се намираше тя? Англия, САЩ, Канада... възможностите бяха много. А защо пък да не бъде в някоя неанглоговоряща страна. Германия. Може би Франция, Париж. Какво да прави там? Да намери определена книга? Ако беше така, коя? Или да говори с определен човек? Да вземе някакво послание? И тук вариантите бяха много. Одеялото за гости се свличаше към пода и той го спаси в последния момент. Защо, по дяволите, бе закодирала посланието си така усърдно, щеше да е значително по-просто да напише отиди в... и вземи...! Имаше ли и други съобщения сред листите?
Той седна на дивана, запали лампата и пак се зачете. Особено в бележките на Май. Прегледа всичко щателно, също и задните страни на листите, да, дори плика, и за своя изненада откри нова числова редица, 01156619, написана на вътрешната му страна.
Пикочният му мехур даваше сигнал, той остави листите на масата, побутна ги леко и пое през мрака към тоалетната. Тя нямаше прозорци, затова светна лампата и се усмихна с носталгия на старинното казанче, закачено близо до тавана. Когато беше дете, се радваше да дърпа бялата дръжка, поклащаща се покрай тръбата. И все пак се поколеба с ръка върху порцелановата ръкохватка, когато бе готов - изненада се при мисълта, че можеше да събуди Кити. Не е моя запазена марка да се съобразявам с хора, които не познавам, помисли си с кисела усмивка и дръпна въженцето. Водата заплиска с рев през тръбата надолу към чинията - освежаващ шум тук, на село, където всичко бе тъй ужасяващо тихо. Прииска му се да дръпне още веднъж.