- А, тази ли. - Май-Брит събра листите си. - Това са измишльотини. Нютон не е бил такъв тип - да седи под някакво дърво и да чака вдъхновение от ябълка.
Редакторката по детската литература се спря до нея и попита:
- Какво е парциално налягане?
Единственият, който смее да си признае, когато не разбира нещо, помисли си Май-Брит, когато малко по-късно влезе в кабинета си. Беше свикнала да й се налага да обяснява и опростява, да общува със задаващи въпроси деца.
Възрастните не питат. Човек е глупак, ако попита, защото тогава показва, че не разбира. Следователно не пита изобщо, продължава да тъне в неведение. Продължава да си стои глупав.
Глава 28
Във въздуха се носи дъх на пролет, помисли си Евен и вдиша дълбоко, преди да се качи в колата. Снегът се топеше по покрива на плевника и капеше от дърветата, а по двора вееше почти топъл вятър, макар да бе ранна утрин. Малка птичка чуруликаше с пълно гърло от един клон, като че ли от това зависеше живота й. Сякаш можеше да подплаши снега и зимата.
Няколко минути по-рано Евен се бе изнизал от спалнята, без да събуди Кити, надраска кратък поздрав на гърба на смачкана касова бележка и си тръгна. Реши, че така бе най-добре.
Докато караше по лъкатушния път косо през Несуден, а после и по Е6 към Осло, на няколко пъти се хвана, че се усмихва - ей така, без никаква причина. Отдавна не му се беше случвало. Тананикаше си „Here comes the sun“, навярно за пръв път през живота си. Забеляза, че времето, неговото време, отново бе започнало да тиктака. Слабо, но се долавяше.
В неделната утрин движението по Е6 и Ринг 3 бе слабо и на практика не се виждаше жива душа, когато пое нагоре по улица Нурдбергвайен и улица Конглевайен към Крингшо. Въпреки че скоро ще стане време за църква, промърмори той с престорен яд към себе си. Малко преди това бе чул камбаните на Грефсенкантен долу на околовръстното.
- По дяволите, в днешно време никой не копнее за спасение на душата.
Паркира колата на входа и влезе без да звъни, вратата бе открехната, значи у дома имаше някого. В коридора чу гласове откъм всекидневната и продължи напред. Канеше се да каже нещо, когато спря. На дивана седяха двама души, плътно; във всеки случай сравнително плътно притиснати. По телевизията даваха свещеник, който говореше от олтара.
Времето трябва да се запълва с действия, за да минава, повтаряше си. Тази мисъл първоначално му бе хрумнала в колата, а сега застина в миг на нерешителност, преди да тръгне да се измъква, сякаш не беше влизал изобщо. Все пак обувката му закачи прага, Фин-Ерик се извърна и го забеляза.
- Евен! - Викна и скочи от дивана. - Чакай - викна му на път през кухнята. Настигна го на стъпалата отвън и го хвана за рамото задъхан. - Спри! Не е това, което си мислиш.
Евен го погледна с недоверие.
- „Не е това, което си мислиш“ - изимитира го. - Забавно, и аз съм гледал този филм. А сега аз питам „кое е това, което не е както си го мисля?“, а ти казваш „тя е просто приятелка, нищо повече“, а приятелката ти изниква зад гърба ти и казва „тръгвам, ще се видим“ и ти хвърля онзи поглед, а после изчезва.
Жената от дивана излезе в коридора. Косата й бе подстригана на неравна прическа и бе по-дълга от лявата страна. Докосна леко Фин-Ерик по лакътя и каза:
- Тръгвам, нали ще се видим утре?
Мъжете стояха, без да продумат, гледаха я как се качва в колата. Фин-Ерик вдигна ръка, понеже тя помаха.
- Седмица - отбеляза Евен. - Мъртва е от една седмица, по дяволите. Десет дни.
Фин-Ерик влезе в кухнята.
- Не съм спал с нея, ако това си мислиш. Просто сме приятели. Добра колежка е, разведе се преди половин година. Мъжът й я заряза и си говорихме доста, може да съм й помогнал в най-трудните моменти. Искаше просто да ми върне услугата, дойде да види... Божичко! Едва ли съм длъжен да ти давам отчет! - Той прокара поглед по Евен от косата до обувките му и обратно, изсумтя изпитателно.
- Но ти, този поглед, и миризмата по теб. Ти съвсем не си останал само с разговорите.
- Аз скърбих пет години - изсъска Евен и седна. Повдигна малко ключе с пластмасова табелка, оставено на масата и застърга с него по солницата, за да се намира на работа. Попипа етикетчето и го прочете. - Какво е това?
- Не те засяга - подразни се Фин-Ерик и изтръгна ключа от ръката му. - Ти си гост в тази къща, Евен Вик, дори не особено желан гост.
- Не искаш ли да чуеш какво открих у Кити?
Фин-Ерик се поколеба, преди да отговори.
- Не, всъщност не мисля, че искам. Говорих с Будил Мунте за идеите ти и тя смята, също както и аз, че си вадиш прибързани заключения.
- Вадя си прибързани заключения - намръщи се Евен.