- И... се сещаш за това чак сега?
- Случиха се толкова много неща. Децата, погребението... шокът. - Фин-Ерик се изправи рязко и застана до прозореца.
- Сигурен ли си, че не е в полицията?
- Не казаха нищо по въпроса. - Фин-Ерик бе взел някакъв зелен бинокъл и гледаше надолу по градинската пътека.
- Може ли утре да им се обадиш и да питаш?
- Какво? Момент. - Остана съсредоточен в продължение на още няколко секунди и свали бинокъла. - Така значи - измънка - пак ново гадже.
- Какво?
- Просто момичето на съседите, сменя гаджетата като ризи... - Млъкна, остави бинокъла на перваза и се върна на масата. - Да се обадя в полицията? Няма ли да ги обезпокоя излишно?
Евен усети как кръвта му туптеше буйно в слепоочията и се принуди да седи мирно и тихо, за да не се налага да викат линейка. После хвърли ключовете за колата на масата и се изправи, имаше нужда от чист въздух.
- Обади се, ако обичаш. Ясно? — остави стотачка за бензин до чашата с кафе, взе мистериозния ключ с числото 1642 и излезе.
Глава 29
Осло
- Перфектна?
- Да, толкова е перфектна, че ми се гади!
- Какво искаш да кажеш?
- Някога виждала ли си Май-Брит пияна? Чувала ли си я да казва някоя тотална глупост? Винаги е толкова адски добре подготвена. Толкова права. Морална. Толкова... по дяволите, толкова недосегаема. Държи се прилично дори на коледните вечери.
Пръстът на Май-Брит се бе вцепенил над зеленото копче на копирния апарат, а погледът й бе втренчен в матирания сив капак. Редакторът по преводната литература изсумтя раздразнено в кабинета си и каза още нещо, което не се чу в коридора. Гласът на една от секретарките отвърна подкупващо и пръстът на Май-Брит се събуди за живот, помръдна се и машината започна да бучи и святка. Вратата на кабинета на редактора се затръшна, без някой да подаде глава навън.
Копието се плъзна навън и тя взе топлия лист, върна се в кабинета си, затвори вратата и се взря в стената.
Перфектна!
Странна дума. Прилагателно, което в изходната си точка бе положително. Като „перфектна актьорска игра“ или „перфектен пейзаж“. Да, дори хората можеха да бъдат такива без проблем... „перфектен мъж“. Само че думите за нея никак не бяха положителни.
Беше твърде добре подготвена, твърде морална, твърде трезва.
Твърде перфектна.
Не чуваше това за първи път, макар от последния да бяха минали близо двайсет години.
- Не бъди толкова перфектна, Май-Брит, ще се забавляваме! Родителите ти не са тук. - Кити я бе изгледала отчаяно, понеже не желаеше да изпие повече от един пилзнер на първия им ден в жилището в Несуден. Кити смяташе, че трябва да празнуват доволно. Не за първи път говореше на Май-Брит по темата. Наложи й се обаче да млъкне, когато Май-Брит довлече Евен. Премести се в другия окоп и се зачуди дали един безделник и наркоман не щеше да е твърде корав залък за родителите й. През следващите седмици Май-Брит тайничко се питаше дали не се бе събрала с Евен, за да се отърве от това превъзнасящо я клеймо, но с течение на времето забрави всичко. Досега.
Наистина ли беше лошо да не се напиваш до припадък, да не спиш със случайни мъже на семинари и коледни вечери, да не говориш мръсотии за другите зад гърбовете им?
Придърпа писмото към себе си и го подписа с ядни движения. Ами тя пък щеше да си продължи да бъде превъзходна. Порази я мисълта, че единственият човек, който можеше да я нарече така с известно право, бе Евен. Когато се срещнаха, буквално Добродетелта и Порокът се съединиха. И въпреки това Евен дори не бе намеквал за нещо от сорта на „перфектна“.
Сепна я мисълта, че бе забравила оригинала в копирната машина. Изправи се от стола с рязко движение, удари по стената зад гърба си, излезе в коридора и се намръщи яростно към вратата на колегата, след като взе писмото от апарата.
Прииска й се да отвори вратата и просто да нарече този кретен „некадърник“. Е, май беше твърде перфектна за това...!
Спря по средата на коридора, застана на място за миг, завъртя се на пета и тръгна обратно към вратата, отвори я и изсъска „некадърник“ на един втрещен редактор по преводна литература, затръшна вратата и влезе в кабинета си усмихната.
Глава 30
Евен си сушеше косата в душкабината, когато телефонът звънна. Уви хавлията около кръста си и излезе във всекидневната.
- Исках само да проверя как си - каза Кити. - Изчезна тъй неусетно.
- Добре съм - отвърна Евен и наистина беше така.
- Имаш ли някакви планове за довечера?
- Зависи... - отвърна той уклончиво.
- Искаш ли да вечеряме у дома?
Хавлията се свличаше от тялото му и Евен за малко да изпусне телефона в опита си да я задържи.