- Смятай - отвърна Кити, - да можеш да живееш цяла вечност. Да не остаряваш, да не се налага да оставяш всичко, което си съградил, да не напускаш това земно кълбо, което Бог е създал за нас.
- Можеш да направиш нещо по въпроса.
- Какво искаш да кажеш? - Кити го изгледа строго.
- Нали си лекар, значи можеш да си представиш какво трябва да се направи, за да накараш тялото да издържи цяла вечност. Сигурно само в него е проблемът.
- Да - отвърна Кити. - Веднъж чух толкова красиво описание на вечността. Представи си стоманена сфера с големината на Земята и муха, която каца върху нея на всеки един милион години. Когато сферата бъде съвсем изтъркана от мухата, вечността дори няма да е започнала.
Навън се бе стъмнило, някъде в гората се чу сова. Кити стана и пусна музика. Евен бе забелязал, че нямаше стереоуредба, само старите носталгични винилови плочи. За своя изненада той харесваше тази нейна страна, консервативната. Музиката започна, дразнещото пращене на тонколоните се скри зад звуци, чиято мелодия се разгръщаше бавно, отначало слабо, после силата им нарасна и Евен разпозна шестата симфония на Бетовен. Любимата на Май. Толкова е позитивна, бе казала веднъж. Когато остарея и легна на смъртния си одър, искам да ми я пуснеш.
Той стана внезапно и излезе в коридора.
Кити го изгледа с изненада.
- Какво има?
- Имам нужда да се раздвижа. Идваш ли?
- Да, добре, става. Само най-напред ще разтребя масата. Ето, вземи една ябълка, докато чакаш. - Тя хвърли към него червена ябълка през вратата, той я пусна все едно беше от жарава. Остави я на перваза, стиснал дръжката с два пръста.
- Е - подкани я и отвори вратата. Застана на стъпалата и вдиша дълбоко.
- Нещо не е наред ли? - Кити излезе, застана зад него, почти без да го докосва.
- Ела - каза и слезе по стъпалата.
- Вземи си якето. Още не е лято. - Кити изчезна вътре и след миг дотича по чакъла с якето в ръка. - Ето - метна го на главата му и се усмихна игриво, закопчавайки своето собствено.
Тръгнаха към морето между сенките на храсти и дървета. Ритмичното плискане на вълните по брега се засилваше, примесваше се с аромата на влажната почва и студения въздух, който галеше кожата.
- Никога ли не си мечтал да не се налага да напускаш това място? - прошепна Кити и обхвана ръката му. Той усети как топлото й тяло се облегна на неговото, изви врат и погледна нагоре. Гъмжилото на звездите го наведе на спомена за изгледа от нощен полет към някой голям град. Луната беше ниско на изток. Спомни си за хижата в Рендал и дните, когато с Май бяха заставали на прага, просто си стояха и гледаха небето.
- Да - отвърна. - Да, май съм.
Разходиха се по плажа към водата. Той си пое дълбоко дъх, преди да заговори, преди да развали настроението.
- Не е било самоубийство. Май е била принудена да се застреля.
- Какво!? - Главата на Кити се отметна назад сякаш я бе улучил невидим куршум. Стисна ръката му. - Какво говориш? Принудена!? - Тя преглътна с усилие. - Как, според...?
- Заплашили са да убият децата, ако не прави каквото й казват.
- Да убият децата... о, Боже мой... - Кити се задъха, сякаш куршумът този път я бе улучил в стомаха, обърна се и тръгна по пясъка. Евен отново и отново я чуваше да шепне „божичко“. Последва я и обхвана раменете й с ръка.
- Мислех си, че би трябвало да знаеш защо от време на време се държа странно.
Кити се поизправи и го погледна с потъмнели очи върху бледото като платно лице:
- Сигурен ли си?
- Да.
Тя издиша тежко.
- Кои са „те“?
- Точно това се опитвам да разбера.
- Кажи, ако ти потрябва помощ.
- Да. Благодаря. - Евен знаеше, че никога нямаше да я помоли за това. Не и Кити. Сигурно си имаше семейство, може би и някое дете, за което той не знаеше. Не и Фин-Ерик. Той си имаше Стиг и Лине. Не, той трябваше да води битката сам. Не че имаше желание. Не се чувстваше като някой Клинт Истуд или Мел Гибсън, готов да посрещне невидимия враг. Той обаче единствен бе недосегаем. Нямаше нито семейство, нито деца.
И Май го искаше.
Повървяха в мълчание и спряха до малка дървена лодка.
- Моя е - обясни Кити. - Някой ден заедно ще отидем за риба. Може и утре.
- Не утре. Но с удоволствие друг път. Утре ще поговоря с Один Йелм, стария шеф на Май във Феникс. - Евен усети как Кити замръзна и махна ръката си. Продължиха напред, без да продумат. - Какво има? - попита той, неспособен да чака повече.
Кити пак стисна ръката му.
- Няма нищо общо с теб. Просто... Мисля, че не е много разумно да му споменаваш, че ме познаваш, нито че спиш при мен. - Тя спря и се загледа в морето. Очите им бяха привикнали на мрака и виждаха отблясъците на звездите в слабите вълни. - Имахме връзка. Скъсах с него преди около година. Той още не се е примирил съвсем.