Глава 32
Евен се събуди рано. Остана да лежи неподвижно, втренчен в мрака. Две мисли блестяха в главата му като математическа теорема, неоспорими и необратими. Първо: Някой бе стоял до Май, докато е пишела прощалното писмо! Второ: Този „някой“ е говорел норвежки или е имал пряка връзка с някого, който го е владеел.
Бяха толкова естествени, че се изненадваше как не се бе сетил по-рано.
Мислите не го оставяха на мира, той целуна предпазливо голото рамо, което усещаше до ръката си и стана. Облече се, измъкна се в кухнята и се обади да поръча такси. Остави ключовете за колата на масата, затвори внимателно входната врата и отиде да чака.
На ферибота погледна часовника си, извади телефона и набра номера на Фин-Ерик.
- Ей, аз съм. Знаеш ли дали Май е носила лаптоп в Париж?
- Сега ли звъниш за това!? Адски съм зает да измия и облека децата и... Закъсняваме, трябва да бъда на работа...
- Просто ми отговори и няма да ти преча повече.
Фин-Ерик викна нещо на Стиг за някакъв пуловер.
- Преносим компютър - отвърна. - Не, не знам. В багажа, който донесох, нямаше такъв. Защо?
- Не е ли използвала лаптоп?
- Разполагаше с един служебен, който понякога носеше вкъщи, но не го обичаше особено. Казваше, че вратът й се схващал от него. Използваше го доста ограничено.
Значи беше в издателството или изчезнал, както и телефонът.
- Окей. Пращала ли ти е смс-и?
- Понякога.
- Искам да кажа, последния ден.
Фин-Ерик пак викна нещо, този път на Лине, преди да се върне на телефона.
- Не знам. Телефонът ми е на ремонт. Надявам се да си го получа другата седмица.
- А не ти ли дадоха резервен? Къде е сим-картата?
- Нямаха... хм, сим-картата е в телефона, мисля. Стана малко бързо, когато... - изведнъж гласът се повиши с половин октава. - По дяволите, Евен, предай се. Остави ме на мира. Изгубих своята жена, не твоята! Спри да ме тормозиш!
- Добре, добре. Окей - смънка Евен, след като Фин- Ерик вече бе прекъснал разговора и прибра телефона си в джоба. По дяволите, какво настроение.
Започна да ръми и той събра яката около врата си и излезе на палубата, за да попроветри мозъка си. Отново премисли всичко.
Май бе написала прощално писмо на норвежки. В хотела в Париж. Под заплахи. Евен си беше мислил, че зад нея са стояли чужденци, беше стигнал до този извод с предразсъдъците си. Да използваш деца по този начин бе толкова цинично, че чисто и просто не изглеждаше норвежко, мислеше си. При това самоубийството се бе случило в чужбина, във Франция. Май обаче бе написала прощалното писмо на ръка, без да описва кой я бе заплашил, без да обясни какво се е криело зад самоубийството. Следователно, и тук беше новото, нещо, което трябваше отдавна да е прозрял: някой е проверил какво е пишела, уверил се е, че писмото не съдържа сведения за полицията... или други. Значи някъде в картинката се намесваше и норвежец или човек, който говореше норвежки.
Фериботът акостира, той пое към кметството и намери кафене, което бе отворило рано сутринта. Седна да закуси и изпи три чаши кафе. Навън мина пожарна и той се усети, че мислеше за полицайка, която при падане от кон бе наранила дълбоко, почти фатално главата си, след което се бе омъжила за пожарникар. Фатализмът не му бе
присъщ и все пак обичаше да гледа на този брак като на положителна последица от отрицателно изходно събитие.
Плати малко преди девет, прекоси центъра и намери адреса на издателство Феникс.
- Йелм ще дойде веднага - обясни рецепционистката. Остави слушалката и кимна към един коридор, където в следващия миг се отвори врата.
Один Йелм се зададе и Евен го загледа вторачено - ходещ противовес на закона на Нютон за гравитацията. На всяка следваща крачка солидният издател показваше на всички, които го гледаха, че научната работа на Нютон бе просто неизползваемо повръщано и във всеки случай съвсем други закони управляваха Йелмовия космос. Евен си спомни, че веднъж бе видял Один Йелм по телевизията и се бе сетил за същото. Е, вече нямаше съмнение, виждаше го наживо да прекосява ясно синия под на рецепцията. Този мъж не вървеше, а се гмуркаше напред, превил тяло на две в тотално противоречие с правилата и логиката на физиката. На всяка крачка той сякаш в последния момент подлагаше крак, който го спасяваше да не падне по лице. Очевидно неосъзнаващ огромната заплаха, на която постоянно се излагаше, той подаде на Евен ръка, действие, което увеличаваше неравното разпределение на тежестта му и просто трябваше да свърши с катастрофа. Евен побърза да стисне ръката.