Дамата от рецепцията бе почукала и надничаше вътре. Йелм се гмурна към вратата и заговориха тихо.
- За съжаление, се налага да отскоча до преддверието и да поговоря с един доставчик. Имаш ли време да почакаш, ще отнеме две минути? - Евен кимна и Йелм изчезна.
Чу стъпките им да отшумяват по коридора и стана. Поразходи се из офиса, разгледа картините по стената: пъстра и в същото време изящна картина на художника Рейдун Ангел, няколко снимки на Йелм в компанията на различни познати и непознати особи, включително и една, на която бе прегърнал министъра на културата. Извърна се към бюрото, разгледа ръкописите, заглавията, имената на писателите. „Истински прикрит хуморист“ на Кюре Ерландсен. „Шарлатания - град в Германия“ на Каролине Рийслинг. Добре, че не беше редактор. Отегчаваха го дори самите заглавия. Щяха да изминат месеци, преди да отговори на изпълнените с надежда писатели. Или по-точно: сто на сто щеше да върне всичко нечетено, но с прикачена бележка: Заглавието бе сметнато за твърде несполучливо.
Зад камарата чернови бе скрита снимка в сребърна рамка, образът на жена, която се усмихваше лекичко, присвила очи към камерата. Евен погледна Кити и реши, че зеленият плетен пуловер й отиваше.
Погледът му се спря на отворения тефтер. За този понеделник бяха написани няколко имена за срещи, включително и собственото му, последвано от: Обади се! Значи не бяха само приказки, Йелм наистина бе планувал да му позвъни. Евен разлисти назад до предишната седмица, видя „погребение - 14:00“ посред срядата и пак неговото име на няколко места през седмицата. В петък бе работил до обед и си бе взел почивка за остатъка от деня, във всеки случай нямаше уговорени срещи. Разлисти напред до утрешния ден. Само едно име бе написано на страницата за вторник: Симон Латур.
Чу стъпки в коридора и побърза да се върне на стола си. Седна и отпи от поизстиналото кафе, когато Один Йелм влезе.
- Съжалявам, че те оставих да чакаш, но имахме проблеми с една печатница в чужбина, та... да, случва се и шефът да хуква да оправя бъркотията. - Йелм се ухили доволно.
Харесва ти да бъдеш шеф, помисли си Евен и хвърли поглед на писалището. Дали не бе забравил да върне страницата обратно на понеделник?
- Та както казвах... - Йелм извади нова пурета, без да предложи на Евен, запали я и за миг се скри в синкавосивкав облак дим. - Май-Брит доста бе напреднала с книгата, когато почина. Беше написала чернови на първите художествени текстове и бе нахвърлила доста бележки и фактологичен материал. - Один Йелм отвори папката, извади няколко листа и ги сложи пред Евен. Той разлисти бавно „Първа тайна на Нютон“ и установи за себе си, че буквално бе същото, което Май му бе изпратила чрез Кити.
- Има ли още?
- Да, да. Тук има някои бележки...
Евен ги получи и зачете драсканиците на Май сякаш не ги бе виждал преди. Помоли за пурета, запалиха му я и отново разлисти страниците. Абсолютно нищо ново.
- Кога каза, че Май е започнала работа по проекта?
Йелм премигна и погледна през прозореца.
- Отваряш стари рани - отбеляза той и побутна папката без да има нужда. - Започна през март миналата година. В началото се налагаше да довърши други проекти, но от август-септември бе освободена на осемдесет-деветдесет процента, за да работи по проекта Нютон.
Евен вдигна осемнайсетте листа.
- И това е всичко, което можем да прочетем след десетмесечен труд?
- Да. - Йелм бутна папката настрана, сякаш беше досадно хлапе. - Знам, че Май-Брит е написала черновата и на това, което наричаше втората тайна на Нютон, и на третата, спомена го преди месец. Знам също и че бе насъбрала доста фактологичен материал по време на пътуванията си, но... - Пак поглади вратовръзката си, изгледа Евен и извърна поглед към прозореца. В движенията му имаше нещо невротично. - Не откривам нищо сред книжата, които е оставила.
- Нито на дискети, харддиска на компютъра или лаптопа?
- Не, нито пък у тях. Говорих с мъжа й. Всичко освен това, всичко, свързано с проекта Нютон, е изчезнало. Безследно изчезнало.
Глава 33
Осло
Мъжът изникна на вратата така внезапно, че Май-Брит се стресна.
- Открих те - каза на английски и се ухили с жълтите си зъби.
- Да - отвърна мъжът на стола. Бе завил краката си с одеяло, макар да бяха в южните щати и нощта да бе гореща като в джунглата.
- Под одеялото има пистолет. - Май-Брит се прозя и облегна глава на рамото му. - Ще си лягаме ли? - Беше последната им нощ заедно за известно време.
- Мхм - отвърна Фин-Ерик, без да отмества поглед от телевизора - искам само да видя какво ще стане.
- Онзи с одеялото ще стреля - обясни му Май-Брит и стана. В същия миг се чу гръм и мъжът с жълтите зъби полетя три метра назад и изчезна през вратата. Май-Брит се изсмя високо, макар изстрелът да я стресна за пореден път.