На входа на самолета го очакваше стюардеса, която го поздрави с добре дошъл. Както обикновено, пътеката бе задръстена от хора, които се бутаха в опит да качат якетата и чантите си в отделенията за ръчен багаж и препречваха пътя на онези, които чакаха да минат. Евен изчака спокойно. За своя изненада установи, че не изпитваше нито раздразнение, нито нетърпение. Мислеше си, че времето бе негово, независимо как го използваше, никой не можеше да му го отнеме, като му препречи пътя. При полета до Париж наскоро бе скастрил възрастен мъж, задето стоеше на пътеката и не се наканваше да седне. Нещо се бе променило през последните дни.
Кити? Тя ли беше? Дали не бе започнала да заема мястото на Май?
Май бе като филтър между него и света. Сортираше значимото от незначителното, помагаше му да намести пропорциите. Със самото си присъствие. Сякаш стимулираше някаква точка у него, която превръщаше всичко, към което бе равнодушен, в точно такова. Ако отсъстваше седмица или две, всичко се объркваше; както при дебата с Енгелсрюд. Тогава Май бе прекарала един месец в Ню Йорк и Евен бе започнал да осъзнава, че все повече хора около него бяха кретени, които трябваше да научат точно какви бяха и все повече дреболии трябваше да се посочват, не да се окачествяват като незначителни. Веднага щом Май се върна, той се успокои и светът, стана поносим, а средното IQ на земното население се покачи с 30 процента.
Най-сетне успя да стигне точния ред. Някаква жена бе седнала на средната седалка и се наложи да стане, за да му направи място. Той се извини, понеже ръката му едва докосна гърдите й и се стовари до прозореца.
Няколко дни в Лондон щяха да му дойдат добре, хвърли бегъл поглед на жената и закопча колана си. Имаше светлоруса коса, но тъмни вежди - това винаги го бе очаровало. Тази комбинация придаваше на жените нотка на мистериозност - загадка, която знаеш, че може да се разреши, но не и как - беше облечена като бизнесдама, в пола на сиво каре и подходящо сако. В скута й имаше книга.
Евен бе последният качил се, вратата се затвори. Самолетът започна да се измества от гейта, докато стюардесите ръкомахаха и си обличаха спасителни жилетки, демонстрирайки мерките за сигурност.
Мислите му отново се понесоха към понятието „случайности“ и Евен хвърли поглед на помещението. Сами по себе си случайностите нямаше проблем да си бъдат такива, но погледнати през призмата на числата, те често добиваха яснота. Сто, може би сто и тридесет души се бяха събра-
ли тук с една и съща цел - да стигнат до Англия. Част от тях може би имаха други общи съвсем обикновени неща, като еднакви рождени дни или лични имена, или пък нещо особено, като да са им преливали кръв от един и същ донор или да са отсядали в един и същ хотел в Иркутск. Жената до него може да бе влизала в същия супермаркет и да бе докосвала същите броколи, или пък да бяха родени в една и съща година. Не, като се замисли, тя май беше с десетина години по-млада.
Самолетът увеличи скоростта си по пистата, повдигна се и скоро навлязоха в облак, който скри изгледа навън. Евен се наведе и извади от чантата си „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко. Още не беше започнал да я чете.
Призвъня телефон и му отне миг да се осъзнае, че идваше от собствения му джоб. Беше забравил да го изключи, когато се качи на борда.
- Да?
- Има ли нещо в теб, с което трябва да свикна? - каза Кити. - Че винаги се изнизваш без да кажеш чао?
- Не е невъзможно - отвърна Евен, загледан през прозореца. В същия миг самолетът излезе от мъглата, издигна се в света на ангелите над облаците, свят окъпан в ненакърнена слънчева светлина.
- Ще дойдеш ли довечера?
- Знаеш ли, летя за Лондон. Ще отсъствам няколко дни. -О...
- Да, случи се малко изневиделица. - Заглождиха го известни угризения на съвестта, задето не бе споменал нищо предишната вечер и в същото време се подразни, по дяволите, те не бяха женени. Без да се замисли, изкупи греха си като й разказа, че Один Йелм му бе предложил да довърши книгата на Май, когато изведнъж си спомни, че не бе много уместно да го назовава пред Кити.
- Аха, разбираш ли нещо от история?
- Та това е за Нютон - отвърна Евен, без да споменава, че най-напред категорично бе отказал. И все пак по време на срещата Йелм най-невъзмутимо бе продължил да говори за стария гений и желанието, не, порива, да работи отново по темата, направо бе облял Евен, карайки го да подаде на Йелм един пръст. Очакваше с нетърпение този дявол да захапе цялата ръка. - Писал съм докторат за Нютон и ме смятат за експерт в областта, затова съм бил първият, за когото се е сетил...