Когато с Май за първи път посетиха Лувъра и застанаха пред Мона Лиза, той каза, че знае защо се усмихваше с прословутата си усмивка.
- О - отвърна Май. - И защо?
- Защото ти имаш същия поглед, същото бегло изражение около устата, след като сме се любили. - Май поруменя и се отдели от него, държа се на разстояние през залите, докато стигнаха картина на Енгр „Турска баня“. Тук тя се спря. Изненадан бе от реакцията й, а може би и малко смутен от многобройните голи жени, разкрили тела в картината, някои дори докосващи гърдите си, Евен бе започнал да обяснява, че картината сто на сто изхождала от Златното сечение, което е ирационално число, пи, и че изчислили пи с няколко милиона числа след десетичната запетая, а сега изследвали възможността в тези числа да има модели...
- Шшт - прошепна Май и докосна с пръст устните му, - не превръщай всичко в числа. Някои се справят отлично и без тях.
Той млъкна и се загледа в картината, после хвърли поглед към Май, влюбен повече от когато и да било.
Автобусът излезе на Уестбърн Гроув. Евен стана и слезе на следващата спирка. Видя как двуетажният автобус се отдалечи от тротоара, голям, червен динозавър, примесил се с останалите творения на четири колела и бавно проправящ си път по претоварената улица.
Пресече и се върна малко назад, оглеждаше се за табели с имената на улиците и сърцето му заби по-силно, когато я видя, Нютон Роуд, високо на ъгъла на стената. Улицата бе оформена като Е без средната чертичка, така бе видял на картата.
Отиде в единия къс край и се озадачи. Беше си представял Нютон Роуд като алтернативна търговска уличка от типа на многобройните в Бейсуотър и Нотинг Хил. Или пък оживена занаятчийска улица със складове, автосервизи и може би някой и друг дърводелец. Нещо такова. Тя обаче не бе нито едно от двете. Напротив. Малко настрана от пътя се издигаха полушикозни къщи, някои имаха римски колони от двете страни на входните врати, които наведоха Евен на мисълта за тайни братства - те често имаха подобни колони по входовете. На отсрещната страна на улицата последната част от редица четириетажни жилищни сгради бе превърната в църква. Така пишеше на стената, иначе никой не би се досетил.
Евен свърна по дългата страна на Е-то и се разходи между къщите. В лехата между тротоара и улицата имаше дървета, из малките градинки - също, а цареше такова спокойствие, че човек би забравил милионния град наоколо. От една градина излезе жена на петдесетина години, хвърли му бегъл поглед и прибра коженото си палто около ханша, за да се качи в едно порше. Когато колата изчезна зад ъгъла, Евен спря и въздъхна. Тук имаше грешка. Бярне Енгелсрюд сигурно е искал да каже Нютон Плейс, Нютон Стрийт или Скуеър, или нещо друго. Огледа се обезсърчено, готов да се върне, когато забеляза нещо зад прашасал прозорец над една врата. Влезе през портата и се загледа в картонена табела с букви, избелели до бледи контури след дългогодишна служба на Самотното си място. Буквите оформяха името Книжарница Хермес Трис.
Прозорецът до вратата бе толкова прашен и мръсен, че Евен по-скоро усети, отколкото видя книгите през стъклото. Качи се по стълбите, отвори вратата и погледна инстинктивно нагоре, понеже звънчето над главата му издаде пресеклив звук. Месингова пръчица на вратата, оформена като ръка, стиснала стъклено топче, ръчкаше звънчето и звукът по някаква причина го наведе на мисълта за пазар в някое село.
С неохота бутна вратата зад гърба си, затвори слънчевата светлина навън и се спря за миг, докато очите му се нагодиха към полумрака. Изникнаха очертанията на етажерки, пълни с книги от горе до долу. Издигаха се по
всички стени. На равни разстояния части от етажерките се издаваха в продълговатото помещение и образуваха малки ъгълчета и ниши, където човек дори можеше да седне на дървено столче и да разлисти някоя книга.
Евен извади случайна книга от най-близката полица; също както и съседите си, тя беше стара, подвързана в твърда обвивка без заглавие на гърба, сякаш искаше да се скрие от света - както и книжарницата като цяло. Той разгърна до заглавната страница: „De arte cabalistica“ от Йоханес Ройхлин. Най-отдолу бе изписана годината 1517, оформена с римски цифри. Евен я върна на мястото й ужасен, страхуваше се да не повреди тази антикварна скъпоценност и да му искат цяло състояние за обезщетение. Пристъпи назад и му просветна, че това, разбира се, беше копие. През XVI век не са издавали книги, печатани с шрифт гарамон в стар стил. И все пак.
Огледа се. Тук нямаше разкошни подвързии, по гърбовете на книгите не личаха ярки цветове, които да ти крещят да грабнеш точно тях, нямаше привличащи окото заглавия, изписани с едри букви, които да се борят за вниманието ти. Е, май бе преувеличено да каже съвсем никакви, но не бяха много.