- Моля? - изненада се Евен. - Петдесет паунда?
- Да - отвърна старецът спокойно. - Това е единственият съществуващ екземпляр.
В главата на Евен за миг настъпи покой, после се усмихна, извади парите и плати. На излизане звънчето отново простена и вратата се затвори със скърцане. Той застана на стълбите и видя кола, а веднага след това покрай него избръмча мотопед. Чувстваше се сякаш току-що се бе завърнал след пътешествие до XVIII век. Слънчев лъч падна върху бордюра на отсрещния тротоар. Той пресече улицата, седна на слънце и започна да разлиства книгата систематично. Отне му време, отчасти защото беше дебела, отчасти защото се хвана, че постоянно се зачиташе в думи, които той самият бе писал - и приключил с тях преди десет-дванайсет години.
Когато обърна и последната страница и видя празната й белота, той въздъхна и вдигна очи. Ключът не се криеше тук. Налагаше се да направи ново пътешествие във времето.
Глава 39
Кеймбридж
С пълна увереност, сякаш си беше у дома, все пак бе прекарала в Кеймбридж близо седмица, Май-Брит пресече Куинс Роуд и слезе между дърветата към река Кам. Духаше вятър, но топъл, затова пое на север, докато зърна Тринити Колидж на другия бряг. Наоколо из тревата седяха групички студенти, четяха или просто си говореха задушевно. Това бе любимото й място за обяд с изглед към великолепната сграда на библиотека Кристофър Рен, разположена съвсем близо до реката. Била е построена като част от Тринити Колидж в края на XVII век, докато Исак Нютон все още е живеел тук.
Тревата още беше влажна след предиобедния дъжд, затова извади от чантата вълнения си пуловер и седна върху него. Бе посетила много библиотеки в западния свят във връзка с образованието, изследванията и работата си, но малко от тях, ако изобщо се намираше някоя, предизвикваха такова съвършено усещане за пропорции като библиотеката на Рен. Както и доста добре развито разбиране за нуждата на посетителите в света на книгите от светлина, огромни количества светлина, за да могат да се концентрират над съдържанието на четивата. Освен това, предвид близостта до река, която имаше обичая да прелива, когато в Южен Кеймбриджшиър се заредяха дъждовни седмици, Рен бе проектирал сграда, издигната над подобни тривиалности. Най-долният етаж просто представляваше балюстрада, където водата можеше да приижда свободно, когато боговете на времето го пожелаеха, без да успее да достигне книгите на горния етаж.
Някакви младежи наблизо завикаха на висок глас и пронизващ смях разкъса тишината и мислите на Май-Брит. Не беше приятен смях, по-скоро звучеше като скрибуцане на нокът по гладка и твърда повърхност. Тя отпи от бутилката си с вода, за да сподави шума. Наистина се надяваше тя самата да не се смее по чак толкова несимпатичен начин. Трудно бе да оцениш собствения си смях. Също толкова трудно бе да прецениш и собствения си чар - или липсата на такъв.
Смехът отново я прониза до мозъка на костите и Май-Брит се принуди да се обърне, за да види кой би могъл да предизвиква подобен шум. Момиче в началото на двайсетте си години седеше на колене пред три момчета и говореше на висок глас. Беше хубава по престорен начин и премяташе дългата си, тъмна коса през рамо, както бе виждала в много американски филми.
Дали смехът - определението за хубав, очарователен, всеобщо възприет смях - се бе променил в хода на историята? Как ли са се смели хората през каменната ера - ако изобщо са имали на какво да се смеят? Хората си представяха, че викингите са имали груб, суров смях с почти злокобно звучене, но не беше ли това просто предположение, основано на предразсъдъци? Можеше ли да се помисли, че с огромното си влияние Луи XIV би променил нормата за смях, защото той самият в мигове на приповдигнато настроение е звучал като цвилещ кон? Може би това е тема за книга някой ден? Ако, разбира се, вече не е написана.
Май-Брит се усмихна на реката и усети как по гърба й се разля съвършена наслада при мисълта за работата, която вършеше. Да умееш да си вадиш хляба с налудничави идеи и диви приумици и може би в крайна сметка да ги реализираш - малко хора имаха подобни възможности.
Облиза трохите хляб от пръстите си и смачка опаковката от сандвича, сложи очилата си за четене и извади от чантата си дневника и писалка - адски скъпа Фабер Кастел, купена същата сутрин. Радваше се като малко дете, когато пишеше с нея. Смяташе, че Нютон повелява човек да пише с писец и си бе купила писалката като малко подаръче за добре свършената работа.