По стар навик най-напред разлисти назад и прочете бележките от последните дни.
10 август, кафене на площада (не видях името на влизане), Кеймбридж - Хубаво е пак да съм в Англия. Хубаво ми е в Кеймбридж.
Цяло лято четох за Нютон, но сега, когато ходя из Тринити Колидж, все едно го срещам лично, седя в параклиса или посещавам стаята, в която е живял, седя над листи, които е чел, и ръкописи, по които е оставил отпечатъците си. (Е, в интерес на истината трябва да призная, че се занимавам с ксерокопия и микрофилми, но помолих за разрешение да видя един от бележниците му от времето, когато е работил над идеите за Principia. Вярно, служителят, който отговаря за научните ръкописи, мистър Пъркинс, вече почти ми отказа. Обясни, че за да опазят старите книжа трябвало да отговарят отрицателно на 99 от 100 молби. Но... надеждата умира последна... а и нали един все трябва да бъде номер 100). Преглеждам ранните записки на Нютон, дневниците му и забавните тетрадки от първите му години в колежа. Много от материала е на латински и забелязвам, че малко съм го позабравила. Вечер се опитвам да си опресня латинската граматика, чета също и учебник за лексиката и синонимите.
Нютон е труден, особено ръкописните му бележки, съдържащи толкова много клопки. Изникне ли нещо важно на вид, веднага се скрива в кодове. Все си мисля за Евен и това, на което ме е научил с онези кодови глупости, с които се занимавахме през първите години. Добре ми идват сега.
Уф. Не смея да си помисля какво ще каже той, когато чуе за книгата. Нали беше съвсем естествено да включа и него предвид факта, че е експерт по Нютон; но нямам желание, просто той щеше да надделее.
Никога не е бил силен в преценката си за мярката. Колкото повече работя с материала и той ме завладява, толкова повече ми се иска книгата да бъде „мое творение“ и само мое. За първи път ми се случва. Наричайте го детинщина и пристъп на професионална суета - защото е точно това. Може би окончателното скъсване с бившия.
Смехът прозвуча отново и Май-Брит се извърна рязко, за малко да направи някоя парлива забележка. Момичето бе полуизвърнало гръб към нея и не я виждаше. За щастие. Засрамена от собствената си реакция, Май-Брит вдигна дневника и усети необичайно раздразнение да гложди гърдите й. Пак се зачете, но мислите й бяха другаде. Дали не беше...?
Предпазливо, сякаш само щеше да вземе шишето с вода, тя изви леко тяло и хвърли скрит поглед през рамо между дърветата. Сенките се развълнуваха, когато вятърът разбуни листата, две студентки караха колела по една пътека, а възрастна дама разхождаше кучето си. Нищо повече.
Отпи от водата и се съсредоточи върху нова страница от дневника.
11 август, Университетска библиотека на Кеймбридж - Аз съм номер 100!!! Минах през игленото ухо и получих разрешение да разгледам един ръкопис, тефтер - точно пред прозореца при кабинета на мистър Пъркинс. Беше велико, направо свещенодействие, да седя с листите, които е докосвал самият Нютон. Да гледам мастилените му петна, едно от тях леко биеше на отпечатък от пръст, да следвам ритъма на почерка му, ритъма на времето преди химикалките. За миг усетих, че той стои до мен, хладен дъх, невидим, но страшно осезаем.
През прозореца мистър Пъркинс се усмихва на въодушевлението ми, вижда как душа хартията, докосвам я запленена с върховете на пръстите си, усещам структурата на дебелата хартия. Струва ми се, че добрият Пъркинс е положил свръхчовешки усилия, за да успея да премина в редицата на избраните, седели с книжата на гения между пръстите си. Да не забравя да му благодаря в книгата.
А сега от превъзбудата към мистериозното: Между най-задните страници намерих бележка, навярно оставена от предишния, получил достъп до ръкописа. На нея бяха надраскани няколко думи - с червен химикал. Текстът на листчето беше странен: „Навярно Ману ел П е имал право, защото това ще да е и загатване, че... ?“
Така свършваше. Нищо повече.
Попитах библиотекаря кой последно бе заемал този ръкопис, но той не изгаряше от желание да ми помогне. Някакъв френски тип, който седеше зад мен (и се потеше, та чак смърдеше) поръча някаква книга, която, доколкото разбрах, се намирала в архив в подземието. Докато библиотекарят го нямаше, а французинът бе отишъл до тоалетната или нещо подобно, аз се промъкнах в данните на библиотеката (пултът е разположен така, че не може да се види от кабинета на мистър Пъркинс) и намерих списъка с разрешителни.