Май-Брит се усмихна на собствената си дързост. Направо беше като да участваш в криминале с инспектор Море, като изключим факта, че те винаги се разиграваха в Оксфорд.
Намести очилата си и продължи.
На датата 26 февруари бяха записани две имена: Франк Лампард и Вивиан Колар, значи преди половин година. Оттогава насам никой не бе получавал достъп до ръкописа. А преди тях имаше шест години до предишния... зяпнах... Мануел Паскар! Назованият на бележката? Сто на сто.
Значи Лампард или Колар бе написал бележката, може би до другия.
Проверих в няколко енциклопедии и открих, че Мануел Паскар е американски изследовател на Нютон, който пише единствено на испански и не е превеждан. Трябва да разбера дали е цитиран за нещо специално. Но какво означава „загатване, че... ?“ За какво? Дали да не се свържа с Паскар?
Обърна на следващата страница, без да се замисля, знаеше какво ще намери, и все пак усещаше напрежение, все едно четеше криминален роман. Внезапно вдигна глава и хвърли поглед през рамо. Седеше и се взираше между дърветата със сковани очи над ръба на очилата. Дали нещо не се бе смразило на място, когато се извърна? Взира се, докато очите й запариха и премигна веднъж. Внезапно иззад един ствол се раздвижи сянка, мъж направи крачка назад, застана извърнат на една страна, докато внимателно се бърникаше нещо на височината на чатала, позавъртя задните си части и се изправи. Май-Брит се изкикоти и сведе поглед. Боже мой, мъже! Как все изпитваха нужда да маркират горските дървета, тя ли не знаеше. Нищо обезпокоително. Останало им е от времето, когато сме вървели на четири крака, подсмихна се тя.
Мъжът прекоси поляната, слезе до реката и изплакна ръце, преди да продължи по пътя си. Скоро се скри зад храсталаците.
13 август, Арундел Хаус Хотел, Кеймбридж - Мануел Паскар е починал... през 1999.
1999. Май-Брит се усмихна. Годината внезапно я подсети за Евен и татуировката на ръката му. Отначало бе решила, че пише 999. Е, не беше никакъв проблем да го накара да я махне, когато осъзна, че я бе прочела наопаки.
Погледът й Затърси нещо по мътната вода. Всъщност беше странно... На няколко пъти си бе мислила, че скоро след като се събраха Евен като че ли само чакаше тя да му
забрани това или откаже онова. Приемаше го на секундата и минаваше през какви ли не страдания и кошмари, за да задоволи изискванията й - край на дрогата, цигарите и сатанизма - макар последното просто да бе маска, зад която той се криеше, не му бе присъщо. Тя се чувстваше като спасителка, чувстваше се добра и значима. С времето той стана по-инатлив, заби се в експериментите си, отнасяше се вяло към определени въпроси, бранеше тайните си и...
И така, тя се махна.
Дали не го бе предала, понеже вече не я почиташе като светица? Тя вдигна дневника и впи поглед в буквите, за да не се налага да отговаря. Нямаше време за подобни размисли.
Значи, Мануел Паскар е починал през 1999:
Намерих рецензии на работата му в множество английски книги. Той е един от многото експерти по Нютон, но не е известен с преломни открития. Все пак е цитиран в две английски изследвания с един и същ откъс: „В бележките на Нютон има много загатвания, че е направил откритие или е стигнал до някаква истина, която никога не е била оповестявана. Естествено е да се извади заключението, че откритието е било свързано с алхимичните му занимания и обхватът му е бил тъй значим, че Нютон или е решил да унищожи формулата, което е по-вероятното, или я е укрил толкова добре, че не би било възможно някой да я разгадае. „
И в двете книги текстът след цитата продължава с твърденията, че след близо 300 години изследователска дейност съществувало значително разногласие относно значението на тези „загатвания“, които Паскар смята, че е открил в текстовете на Нютон. Пише още, че загатванията винаги се оказвали свързани с алхимични размишления и често били написани с код. Ето защо езиковото разбиране и нюансите често зависели от този, който тълкувал шифъра, и затова силата на
тези загатвания зависела от преводача на кода.
И в двете книги авторите са склонни да се съгласят, че в алхимичните разкрития има много почва за размисъл, но както пише един от тях: „Да се смята, че Исак Нютон е стигнал до някакво откритие или истина с огромно значение, без да я оповести или поне да я сподели с някой от приятелите си алхимици, например Робърт Бойл или Джон Лок, означава да се подцени научната му почтеност и ревността му да въздигне науката до нови висоти. Исак Нютон, без съмнение, е бил онзи в целия научен свят от онова време, който най-добре от всички е знаел, че всяко научно откритие е просто стъпка по пътя към следващото. Никоя истина не е последната, крайна цел. „