Бележката от Лампард и Колар намеква, че двамата може би са открили нещо, което смятат за поредното загатване за неизвестно откритие на Нютон - и очевидно са го намерили в някой от научните му текстове! Не алхимичен. Това е нещо ново - и загатва, че не е имало чак такава разлика между алхимичните и научните размисли на Нютон, както предпочитаме да смятаме. Може би за него те са били две страни на една и съща монета.
Въздишка. Значи са намерили нещо в ръкописа, който аз върнах на мистър Пъркинс (уговорката беше да го заема за един ден). А да подам нова молба с надеждата за положителен отговор е не само като да вярвам в дядо Коледа, а да си въобразявам, че ще ми остави под елхата пакет с вечен живот!!! Дори нямам сили да опитам. Човек не бива да предизвиква късмета си твърде много.
Стигна до празна страница, завъртя се така, че слънцето да огрява дневника отляво и започна да пише така наречения „текст за деня“.
16 август, обяд в парка при река Кам, Кеймбридж
- Поразпитах наоколо, но никой не познава Лампард и Колар (като изключим един млад студент, който ми обясни, че Франк Лампард е халф от Челси, значи футболист). След като двамата са получили достъп до един „недостъпен“ ръкопис, то не може да са случайни хора (от друга страна - аз съм! Никой не би разпознал името ми, ако го види в списък). Иска ми се да попитам мистър Пъркинс, но той замина на семинар в САЩ и ще се върне чак след седмица.
Утре ще посетя Кралската библиотека на колежа, където се съхраняват алхимичните ръкописи и ще помоля за достъп до тях. Обадих се на професор Томпсън и той обеща да се постарае да ми издейства позволение. Обясни ми обаче, че и в Кралската библиотека били изключително стиснати с разрешенията си. Ще пробвам да подам молбата следобед и може би ще успея да получа отговор, преди да отпътувам.
Чакам с нетърпение да се прибера при Стиг и Лине.
Загледа се в последното написано изречение, въздъхна и отпусна книгата и писалката в скута си. Как само обичаше тези деца. Без съмнение те бяха най-хубавото нещо, което и се бе случвало. Имаха си своя собствена ценностна скала. Веднъж се бе уловила да мисли, че ако се наложеше да избира между тях и Бог, щеше да стане езичник.
Фин-Ерик смяташе, че две деца им стигат. Тя донякъде бе съгласна и все пак мисълта за една нова бременност, ново дете, ново раждане не я плашеше. Все още си спомняше болезненото и същевременно така благоговейно чувство, когато след часове на пристъпи и болка усети как детето се приплъзна по-бързо и изведнъж излезе от нея. Изплъзна се, като сварен бадем от обелката. Така гледаше на нещата. Това бе облекчение за тялото, но като че ли в същото време току-що бе присъствала на свещенодействие, мислеше си, че никога не се бе чувствала толкова близо до Бог - нито щеше да й се случи пак през живота й.
Погледна часовника и прибра книгата и писалката в чантата, беше време да се връща в университетската библиотека. За миг остана седнала, огледа се сред дърветата наоколо си. Погледна към реката и библиотеката на Рен, изправила се мощна и несломима. Спокойно пазеше неоценимите си знания. После извади дневника отново, разлисти до края на последния текст, придвижи писеца няколко реда по-надолу и написа бавно:
Не съм сигурна... но понякога се питам дали някой не ме преследва.
Глава 40
Старецът седеше наведен над същия фиш, когато Евен влезе. Още една редица бе запълнена, но оставаха цели пет. Работа за цял ден, помисли си Евен кисело и се зачуди как ли да подходи с мъжа.
- Хм - покашля се той и привлече вниманието му над омазаните очила. - Чудех се дали за мен не е оставено някакво послание или нещо подобно. - Погледът го гледаше очаквателно. - От... хм, Май-Брит Фосен.
Старецът взе бяло листче хартия и го остави пред него. После получи и химикалка с молба да напише името. Както и своето. Когато и това бе свършено, старият се отдалечи в един ъгъл, където се помещаваха картонени кутии със съдържание, което Евен не успяваше да различи в полумрака. Мъжът си мърмореше нещо, докато ровеше, и след малко се върна и поклати глава. На Евен му се искаше да му предложи да си купи джобно фенерче, за да може да вижда, но се въздържа. Навярно старецът бе привикнал на мрака и имаше нощно зрение. Видът му наподобяваше сова. Бухал.