Объркан, Евен пое обратно към вратата, спря се и зяпна плакат с египетски йероглифи, закачен в края на една полица. Съобщаваше за изложба на египетски реликви в Британския музей - годината бе 1934. Евен проследи с поглед старите знаци, крили съдържанието си хилядолетия наред, докато най-сетне бяха успели да ги дешифрират. Досега и Май кодираше съобщенията си, е, не директно, но ги правеше точно толкова зашифровани, че бе невъзможно за други, освен него, да разберат какво искаше да каже. Прощалното писмо, картата за игра, жълтото листче в плика, всички имаха лична нотка, невидима или непонятна за други. В такъв случай не беше ли най-вероятно тук да има някакво съобщение за него или нещо друго, но да бе постъпила по същия начин - за да се увери, че никой друг не би могъл да заеме мястото му...?
Да, принуди се да си отговори. И как тогава го бе направила?
Когато двамата бяха току-що влюбени, те се забавляваха да си пишат послания, нечетими за други. Началото бе поставено от любовта на Евен към подобно тайничене, но Май бързо се увлече и си бяха измислили кодови имена - например обратното на истинските. Май се превърна в Ноември, а Фосен4 в...? Какво по дяволите беше, Лагуна? Не, не това... И все пак; Евен стана Неве, прочетено отзад напред, а после го преведоха на английски - Фист5. А фамилното му име бе противоположното на Вик... Да, по дяволите, бе станало същото като противоположното на Фосен! Ха! Точно така. Досмеша го от детинската идея, но вече не се съмняваше...
Старият го изгледа с раздразнена бръчка на челото, когато отново застана на тезгяха. За трети път в рамките на един час. Евен си помисли, че книжарницата сто на сто имаше средно по двама клиенти на седмица, та това направо граничеше c непристойно поведение и натрапничество.
- А дали случайно няма съобщение... или пакет, или нещо друго, за хм... Фист Оушън?
- От кого? - попита старият и сложи пред него ново листче.
- От Новембър Оушън - отвърна Евен и го записа.
Старецът отново запристъпва към ъгъла си. След малко се върна с малък кафяв пакет. Евен протегна ръка, за да го вземе, но онзи поклати глава.
- Не е Фист - каза му. - Грешно име.
Не беше ли Фист? Но Май винаги използваше точно това. Другите имена, Новембър и Оушън явно съответстваха. Евен хвърли алчен поглед на плика. На размер бе абсолютно същият като този от Кити, само че много по- тънък. Дали да не се метне през тезгяха и да го отмъкне?
- Хм, ами... - Как, по дяволите, още го бе наричала Май? - Ами Рекил Оушън?
Старецът изгледа плика през дебелите стъкла на очилата, кимна и му го подаде.
- Благодаря, хиляди благодарности. - Евен притисна - тънкия плик към гърдите си и трескаво попита дали недължи нещо за него. Не, беше платено предварително. Винаги изисквали да се плаща така, обясни старецът, като че ли бе нещо обичайно да ползват магазинчето за поща. Евен благодари отново и се отправи към изхода объркан.
Ивицата слънчева светлина бе напуснала земната повърхност и се бе преместила върху стените на къщите и дърветата. Евен се огледа, седна направо на стъпалата отпред и се притисна в ъгъла до вратата. Смееше ли да го отвори? На улицата нямаше никого. Той си пое дълбоко въздух и остави плика на коленете си, сякаш съдържаше стъклопис на хиляди години. После подпъхна пръст под капачето.
Глава 41
Не знаеше какво я накара да го направи. Във всеки случай не беше нещо парапсихологично или някаква подобна глупост, понеже Сюзан Стенли винаги е била разумно и рационално същество - такава самопреценка имаше.
Само че малко преди обедната почивка внезапно усети силна нужда да отиде до апартамента си на Хил Стрийт, без да разбира защо. Не че беше изтощена, не беше и в цикъл, нито пък се чувстваше депресирана. Нямаше и нужда от спокойствие, за да премисли нещо важно в усамотение. Такива неща й се случваха, както и на повечето хора, добре го знаеше. Но никога не й се бе случвало да й се прииска да си отиде. Предпочиташе да завърти ключа на офиса си и да полегне за десет минути на килима с навит под главата пуловер.
Гадното беше, че не разбираше защо. И нуждата бе толкова силна, че ставаше противна.
Най-напред се обади у дома, за да провери дали Евен се бе върнал - нали можеше и той да е причината, макар да звучеше метафизично и тъпо, - но никой не отговори. Позвъни и на мобилния му телефон, но беше изключен.
Повика такси и докато то лъкатушеше по Ковънтри Стрийт и пресичаше Пикадили Съркъс, тя усети нервен трепет в гърдите, сякаш щеше да държи реч на годишното събрание на фирмата, без да се е подготвила подобаващо. Отвори чантата в скута си и я затвори отново при вида на забраната за пушене на вратата. Изведнъж усети липсата на, доброто старо време“, когато човек можеше да си пуши навсякъде и всякога. Подобни мисли не бяха особено политически коректни за служител в медицинска фирма - или пък точно си бяха, помисли си цинично. Финансово политически коректни. Колкото повече болни, толкова повече пари в касата.