Шофьорът на таксито говореше по телефона с приятел, който явно му дължеше пари. Евен го побутна по рамото и посочи към къщата си.
- Номер 13F - каза му.
След като плати, провери пощенската кутия, пълна само с реклами, и влезе. Беше осем и половина вечерта, той отвори фризера и извади пица. Включи фурната на 200 градуса и влезе в хола, отиде до бюрото си. Отвори внимателно плика и извади съдържанието му. Избута листите и книгите настрана, разчисти място, за да подреди четирите листа един до друг, намести ги и се облегна назад.
- Нютон, няма съмнение - каза си, загледан в почерка. - Не чак микроскопични букви. По-заоблени и самоуверени от по-ранните години. Доста изправени по форма. Главни букви с допълнителни извивки. Мастилото е добро, не е изсветляло, значи е писано след 1681. Напомня на почерка в бележките към Principia, ще рече втората половина на 80-те години на XVII век. Хм. Но не по-късно от 1692, т.е. отпреди срива му.
Прозвъняване откъм кухнята го накара да стане и да пъхне пицата във фурната. След това пусна на уредбата новия диск, купен от Хийтроу. Джага Джазист: „What We Must“. Норвежка, млада и адски добра. Анархична музика, която не се впиваше в мозъка като лепка за разлика от повечето днешна попмузика. Напротив - тя отваряше пространства за асоциации и го затваряше в свят, създаващ концентрация и перфектните условия за работа. Увеличи звука и погледна часовника: девет минути, докато храната стане.
Четири страници, изписани на ръка. Нямаха номера, затова не беше сигурен дали Май ги бе подредила правилно. Нещо му подсказваше, че бяха разбъркани. Само че беше трудно да определи, понеже текстът бе смесица от английски, латински, алхимични знаци и букви, следващи една друга в нещо подобно на пълен хаос.
Цел номер 1: да номерира страниците. Трябваше да го направи преди да си легне.
Наряза пицата и опакова едно парче в половин метър тоалетна хартия, седна пред първия лист и вкуси от храната, зачетен в началото:
„Марс се приготвя, добавяйки две части *** към една m затоплено □ в тигел стопявайки ги добре заедно с малко∑за да подпомогне свързването (тук нещо бе задраскано с няколко черти)... Flammis et Ferro mitigat Regulus Martis Stellatus... „
Евен облиза пръсти и си взе кутийка бира от хладилника, преди да се зачете в най-долния ред.
„...кралят на металите ще проблесне и cor leonis6 ще се поклони на... „
Въздъхна. Ама че бъркотия. Но поне страницата свършваше по средата на изречение, което означаваше, че не беше последната. Взе си ново парче пица, поизстинало от дългото чакане, премести стола десет сантиметра вдясно и заразглежда следващата страница.
Глава 43
Сюзан Стенли вкара колата си MG в гаража, изключи чистачките и светлините и завъртя ключа, двигателят замлъкна. Остана да седи спокойно в мрака, заслушана в барабаненето на дъжда по покрива. Тялото и крещеше за гореща баня с евкалиптово масло и чаша мартини на ръба на ваната. За щастие, уикендът тъкмо започваше и имаше много време.
Денят бе дълъг и усилен. Бе пристигнала от Лондон със сутрешен полет, първата и среща беше на летище Гардермуен, след което продължи към Осло и присъства на най-различни срещи през целия ден, почти до пет и половина, едва намери време за обяд.
Реши да се обади на Евен Вик, докато ваната се пълнеше. Всъщност се бе опитвала да му позвъни на няколко пъти в течение на последните дни, но без да получи отговор. Никой не вдигаше телефона, макар той да бе обещал да си стои вкъщи, а мобилният беше изключен. Усети смесица от притеснение и ревност, нещо нетипично за нея, понеже гледаше на себе си като на въплъщението на необвързаната жена - статус, който не кроеше планове да промени скоро. И все пак този мрачен мухльо с интелигентните, леко тъжни очи й бе влязъл под кожата, по-сериозно, отколкото бе вярвала, че е възможно за толкова кратко време. Не беше особено привлекателен, нито пък забавен или находчив. Пък беше и стар, най-малкото минаваше 40-те. Може би тъкмо недостъпността му бе мистериозна по възбуждащ начин. Сякаш зад погледа му бе скрита някаква тъмна тайна - нещо, от което навярно трябваше да се страхува и да страни.
Сюзан въздъхна, май бе очаквала той да я потърси. Беше свикнала тя да е тази, която отказваше и държеше ухажорите на разстояние.
Слезе от колата, заключи я и прибра връзката ключове в чантата си, изминавайки в мрака трите крачки до задната врата на гаража. Вратата изскърца като разгонена улична котка, помисли си тя и натисна ключа отпред. Раздразнено защрака нагоре-надолу, но лампата на закритата пътека явно бе изгоряла и тя тръгна опипом в тъмното. Дъждът барабанеше френетично по пластмасовия покрив, удряше по земята наоколо й и упорстваше както през целия ден. Само дано това гнусно време не се задържи и през уикенда.