Изведнъж се спря и зяпна учудено блока. Защо и лампата над входната врата бе изгоряла? Колко странно, две лампи да стачкуват едновременно. Синкава светлина на прозореца у госпожа Сивертсен на втория етаж показваше, че телевизорът работи. Значи имаше ток. Огледа се. Градината я обкръжаваше като черна стена с големите си дървета, шепнещи, цедящи се сенки. Мракът помежду им не беше плътен, а пулсираше сякаш съдържаше нещо подвижно. Като че ли нещо се приближаваше към нея, но не можеше да го види, само го долавяше. Нещо проблесна, сякаш измежду дъждовните капки я наблюдаваха очи. Сюзан Стенли тръгна да върви на една страна, притиснала чантата към гърдите си. С рационалната част от мозъка си знаеше, че фантазията й играеше номера, но същевременно й се струваше, че чува нечие дишане, тежко и хрипливо. Хукна да бяга във внезапен пристъп на паника и извика, когато рамото й се удари в един от стълбовете на пътеката. Изхлипа и се втурна през последните метри до вратата. Грапавото стъкло студенееше и тя опря чело на него, докато ровичкаше из чантата си за ключовете. Намери опипом ключалката, пъхна ключа, но той отказа да се завърти.
- Мамка му, този е за офиса, не се паникьосвай - прошепна, извърнала очи към градината. Чувстваше как по гърба й се процежда пот, намери друг ключ и усети как влезе в ключалката, завъртя се без съпротива. Чу щракването на отключената ключалка. Изскимтя облекчено и отвори вратата, намери ключа и светна лампата в преддверието. Светлината поуталожи паниката й. Усмихна се на влизане. Утре щеше да се обади на електротехника и да го накара да прегледа всичко, ако, разбира се, работеше в събота. Щеше да му се наложи, помисли си и бутна вратата зад гърба си. Нямаше да направи тази разходка в мрака втори път.
Добре познатото щракване на ключалката не се чу и тя замръзна посред крачката си. Обърна се бавно, страхът я стискаше за гърлото. Долу в отвора на вратата, подобен на огромен черен бръмбар, се подаваше връх на ботуш.
Глава 44
Откри мейла посред нощ - във всеки случай около кръга светлина на масата беше тъмно - понеже се канеше да прати писмо на един познат, американски химик, и да го пита какво би могло да се разбира под „невидима сяра“. Мейлът беше във входящата кутия под формата на черна ивица най-отдолу в списъка и хващаше окото на мига.
Не го изненада фактът, че писмото беше от Юхан, главния асистент, с когото делеше кабинет - по принцип само колегите имаха адреса му - по-изненадващото бе съдържанието.
Заглавието гласеше: Важно!
Здрасти, Евен.
Само искам да ти кажа, че днес ни посети някакъв полицай. Така и не каза направо защо беше дошъл, като изключим факта, че очевидно се интересуваше от теб. Попита защо си излязъл в отпуск, какъв колега си, дали отсъстваш често. Дали си можел да оставиш на мира младите студентки. Не беше особено приятен. Май се казваше Молвик. Главен инспектор.
Не казах почти нищо, а не мисля, че и другите са разказвали много.
Е, да знаеш. Надявам се, че всичко е наред.
С най-добри пожелания,
Юхан
Той изрева и удари клавиатурата с юмрук, изправи се така рязко, че столът се преобърна и хукна през вратата. Без да се замисли за проливния дъжд, затърча по улицата към центъра.
Не знаеше колко дълго бе вървял, нито накъде. Когато се прибра вир вода, изтощен и с натежала глава, все още беше тъмно. Евен легна да поспи няколко часа, преди отново да седне на бюрото.
Глава 45
Дъждът спря след две денонощия непрекъснато бушуване. Ниското налягане продължи към Швеция и остави след себе си високо, синьо небе и въздух като пресен хляб, свеж и уханен. Частички гума от изтъркани и спиращи гуми, отходни газове от хилядите коли в града и солен прах от опитите на общината да пречупи замръзналия слой на зимата, всичко онова, което заедно с изпаренията от градските комини имаше обичая да виси като кафеникава мъгла над казана Осло, бе отмито в клоаките и потъна в подпочвените води за по-късна наслада и консумация от вътрешните органи на животните, а може би и на хората. Ароматът на пръст и кълняща зеленина се прокрадваше по асфалта, попиваше в плочките и напредваше през кварталите, карайки хората да се поколебаят две секунди, преди да запалят колите си. Дали да не отидат до магазина пеша или може би с велосипеда? Тази мисъл обаче продължаваше само миг, естествено, беше глупава - че кой има време за подобен лукс?