Червена костенурка бръмчеше доволно сред колите и хората, чиста и лъсната проблясваше между високите блокове в центъра, мигаше наляво и надясно нагоре към Улевол, докато къщите станаха по-ниски и най-сетне откри малка странична уличка с едноетажни къщички, където спря пред номер 13F.
От нея слезе жена с червена коса, подхождаща на лъскавия лак на фолксвагена, вдиша прекрасния въздух и се огледа, преди да затвори вратата. Пое нагоре по плочника, спря и разгледа пощенската кутия, явно прочете търсеното име, понеже кимна, отиде до входната врата и натисна един бутон. Очевидно звънецът можеше да се чуе и през вратата, защото й напомни за съскаща змия. Нуждае се от нова батерия, помисли си тя. Никой не дойде да отвори и никакви звуци откъм къщата не загатваха някой изобщо да е чул змията. Тя отиде до един прозорец, наведе се напред, за да си направи сянка с ръце и надникна вътре. Кухнята беше празна, но на плота се мъдреха камари мръсни чинии. Продължи към следващия прозорец и надзърна в гостна, толкова мрачна, че бе трудно да различи друго освен бледите очертания на мебели, безразборно наредени покрай стените. Стори й се, че нещо помръдва до масата и почука по стъклото. Нищо. Почука отново, по-здраво. От масата се надигна чорлава глава и се огледа сънено из стаята. Тя се усмихна, почука пак, помаха и отиде на вратата, за да изчака. После се отправи към пощенската кутия, откъдето извади пачка реклами.
- Здрасти - усмихна се Кити, когато Евен отвори вратата. - Пощальонът е. Пощальонът, който звъни два пъти. Винаги.
- Здрасти - смънка Евен, взе пощата и се понесе към кухнята. Кити затвори вратата и го последва.
- Исках само да проверя как си. Опитах се да се обадя на няколко пъти, но не вдигаш телефона. Изключил си и мобилния.
- Дръпнах му щепсела. - Евен остави пощата на плота, взе чаша кафе и отпи голяма глътка. - Блъ! - изкриви уста и го изплю в мивката. - Мразя студено кафе.
- Защо си спрял телефона?
Евен не отговори, затова тя стана и тръгна към вратата.
- Не, май ще си ходя. Определено беше глупаво да идвам.
Той я хвана за ръката.
- Сори, Кити. Не съм съвсем буден. През последните дни не спах много... малко съм се поизоставил. - Почеса се по врата и присви очи към прозореца. - Хм, кое време е...?
- Какво време? Часът ли... ? - Кити завъртя ръка и погледна часовника си. - Малко след два и половина. През деня, де - добави с иронично извърнат поглед.
- Да, да, виждам... - Евен хвърли смутен поглед към кухненския часовник на стената. - Искам да кажа, какъв ден сме?
- Какъв...? - Кити го изгледа глуповато. - Да не искаш да кажеш... - Замлъкна, вгледа се в купчината празни кутии от пица на масата. - Събота е.
- Събота?! Боже! - Евен дълго се чеса по брадичката, преди да изкриви уста в усмивка. - Веднъж чух мой колега да ни сравнява, нас, математиците, с поетите и хората на изкуството. Смяташе, че всички сме се втурнали да творим красота, да търсим форма на съвършенство и хармония, да открием отговора на загадките на живота. Не съм сигурен доколко съм съгласен с него, изразът ми е малко предвзет, но мисля, че сравнението е вярно по един показател: Всички ние се оставяме да бъдем запленени от това, с което се занимаваме, за определени периоди му позволяваме да обсеби живота ни, така че времето и денонощията да добият свой собствен ритъм и забравяме за околния свят.
- Работеше ли? Мислех, че си си взел отпуск.
- Така е. Просто... преди няколко дни ми дойде идея и... Е, времето отлетя.
- И си живял на кафе и пица? Нищо чудно, че изглеждаш като зомби.
- Благодаря ти - смотолеви той и отиде в гостната. Премести няколко камари листи и седна на дивана. - Ела, седни тук - покани я и остави няколко купчини книги на пода. Кити седна до него, понадигна се и измъкна някакво списание. - „Месечник за математика и физика“ - произнесе с немски акцент. - Колко невероятно забавно. - Метна го на пода и се извърна към Евен. - Дойдох да те поканя на кино. Е, първо да хапнем и после на кино. Какво ще кажеш?
- Ами... - Евен зарея поглед из стаята, почеса се по крака и извърна виновни очи към нея. - Благодаря ти за поканата, но не можем ли да я отложим за друг път? Има нещо... - той махна с ръка към масата.
- Нещо, което би искал да довършиш?
- Да.
Кити го изгледа и докосна с пръсти небръснатите бузи.
- Не мислиш за себе си, Евен. Тревожа се. - Бързо вдигна ръка за защита. - Не че имам нещо общо или пък ще ти определям какво да правиш.
Евен се усмихна.
- Кажи го направо. Струва ми се, че имаш предложение.
- Да кажем, че ще те оставя на мира до шест часа. Значи имаш три часа. После ще се върна с вечеря, от онези за вкъщи. Отделяш ми вечерта, аз ще отворя бутилка червено вино, ще хапнем, ще пийнем, после скачаме в леглото и се любим до посиняване и накрая заспиваме като невинни дечица чак до сутринта. Става ли?