Дали това е причината Май да умре?
Глава 46
Кеймбридж
Келнерът сложи на масата чаша капучино и Май-Брит му се усмихна с благодарност, преди да отвори чантата и да извади очилата, писалката и дневника. Беше необичайно приятно да пише с тази писалка, караше я да потръпне с наслада, точно както когато топнеше пръст в прясно разбита смес за шоколадов сладкиш. Използваше я само за дневника и тя я караше да очаква с още по-голямо нетърпение записването на текста за деня.
Покрай кафенето минаваха хора с чадъри над наведените глави, колите пръскаха с вода и минувачите трябваше да танцуват степ по тесните тротоари, за да не им се намокрят краката. Отвори дневника и зачете.
17 август, Библиотеката на кралския колеж, Кеймбридж - Изследвам копия от алхимичните експерименти на Нютон, части от кореспонденцията му и различни бележки (например намерих няколко страници записки за универсален език, който Нютон очевидно е имал планове да конструира. Какъв само размах е имал този мъж!).
Опитах се да се съсредоточа върху откриването на „загатванията“, споменати от онзи Паскар, но без успех.
Иначе започнах да пиша Втората тайна на Нютон. Всъщност сънувах една идея, която чувствам, че може да се превърне в добра „първа сцена“ и я записах веднага, щом се събудих. Естествено, трябва малко да я обработя, но ми се струва, че става.
Нещо от писанията на Нютон ме кара да... не
знам... Не мога да не се питам: Дали щеше да бъде фашист, ако бе живял в Европа през 30-те? Мисълта изглежда гротескна и все пак... Определено е имал склонност да мрази другомислещите (католиците например) и е бил безмилостен към онези, които са му пречели (един от тях е бил Робърт Хук). Освен това е вярвал в собствената си изключителност - че е бил един вид свръхчовек, макар този израз да не му е бил известен. Не мисля, че би ми допаднал, ако се бяхме срещнали. Дали не ми напомня малко на Евен (кикот)? Не, това беше злобно.
Май-Брит прочете последното изречение още веднъж, отвинти капачката на писалката и прехапа устна, преди да добави:
(Сега седя в кафене „Медният чайник“). Това за Евен не беше сериозно. Макар и той да си има своите странности, все пак е твърде добър човек за подобно сравнение, но имат известни сходни черти като всички учени, единаци и гении. Упорството, целенасочеността, които ги правят безчувствени за обкръжаващите ги (поне Привидно) за продължителни периоди от време, богатото въображение, примесено с интуиция и логика. Бих искала и моят ум да е такъв - но без да губя емпатията, разбира се.
Извади червилото и го прокара по долната устна с бързо движение, после два пъти по горната, намери огледалцето и провери резултата. На моменти се хващаше, че Евен й липсваше. Напоследък се случваше. Фин-Ерик бе сърдечен човек, солиден и верен, винаги знаеш какво му е. Но... беше толкова предсказуем. Вече нямаше никакви тайни, всичко при него бе на масата, известно. Подобно нещо никога не би се случило с Евен, дори след стогодишно съжителство - което от една страна бе вид тръпка; но в същото време нямаше как да не го признае, то я плашеше. Страхуваше се от миналото, за което той никога не говореше, от кошмарите му, които на моменти я докарваха до ужас с болезнените писъци, и от безумните му хрумвания, инфантилните експерименти - не знаеше да им се смее ли или да заплаче. Накрая чашата бе преляла.
Е, може би ексцентричното поведение бе нещо, с което човек трябваше да се примири в живота си с учен. Наскоро бе чела за Джон Холдейн, биолог, който в началото на XX век се интересувал от реакциите на тялото при гмуркане. По време на един експеримент се потрошили пломбите на зъбите му, при друг - части от гръбначния му стълб, белите му дробове редовно колабирали, а тъпанчетата му се спуквали. Човекът обаче продължил неуморно и смятал, че тъпанчетата все пак заздравяват един ден, а ако пък останела трайна дупка, винаги можел да издиша дим през ушите, въпреки отслабения слух, а това непременно би се харесало на приеми.
В сравнение с Холдейн - и Нютон - Евен бе безобиден. Тя се усмихна при мисълта. Веднъж, когато след продължително умоляване го бе склонила да я придружи на плажа, той бе легнал там, блед като рибен пудинг, оставяйки амфиподите да се трупат по него. Опитваше се да открие система в движенията им, бе го смънкал разсеяно, когато тя го попита, искаше да състави формула, обясняваща как всички амфиподи се движат в съответствие с дадена фиксирана точка, например пъп или нещо подобно. Тя се засрами от всичките погледи на хората наоколо и го зави с хавлия, заедно с амфиподите. Той пък за отмъщение я хвърли във водата заедно с книгата и слънчевите очила.