- Боже мой! - възкликна Кити и го зяпна с отворена уста. - Да не искаш да кажеш, че нарочно си се натикал в лапите на лъва?
- Е, все пак не бях трезвен, та може и това да е била причината. Във всеки случай ме провериха и тестът показа, че без съмнение бях преминал допустимата норма. Взеха ми книжката на мига и се прибрахме с такси. Чист късмет, че не взеха и на Май, така чух по-късно. Тя прибра колата на следващия ден. После си събра багажа, дръпна ми едно здраво конско и си тръгна.
Кити дълго се взира в чашата си, после въздъхна и започна да се храни. Евен стана и взе солта, сладко-киселият сос беше блудкав.
- А не можеш ли да разкажеш как срещна Май-Брит? Това ще да е по-приятна история.
Да бе, помисли си той. Но, тъй като вече бе започнал да разкрива лошите си страни, май беше все едно дали щеше да издаде още малко. По-добре да му се насити сега и да си тръгне, отколкото после, когато вече ще е свикнал с нея.
Той се замисли, божичко, бяха минали двайсет години.
Отпи глътка вино за отскок и започна:
- По време на демонстрация пред американското посолство. През... 85-а. Протестирахме срещу някаква война или акция, или нещо, което бяха направили, не си спомням вече... Дали не беше нещо, свързано с някакъв самолетоносач... Няма значение, както винаги бях там.
- О! - възкликна Кити.
- Да, бях част от бандата Блиц, поне от периферията й, онази част, която обичаше демонстрациите заради конфронтациите с полицията, онази част, която използваше всеки сгоден случай да натупа някое ченге. - Евен не можа да сдържи усмивката си, когато видя физиономията й. - Ти пожела да чуеш историята... пък и сама каза наскоро, че съм приличал на някой от Блиц, като си ме видяла за първи път. Защото бях такъв. Всъщност нищо й нямаше на бандата. Малко бяхме ние, кретените, дето само искаха да се бият, една шепа, може би двама. По него време приех името Рекил.
Кити приличаше на питанка.
- Прочети Евен отзад напред - каза й.
- Неве - отвърна Кити.
- А Рекил отзад напред?
- Ликер.
- А Вик?
- Хм... кив. Неве ликер кив7.
- Да. Нали знаеш какво означава „кив“? Стара дума за разпри, война, враждебност. Пък и обичах да използвам юмруците си, да гледам на себе си като на противоположността на супергероя; човек, мил през деня в университета и наречен Евен „Рекил“ Вик. Но после, когато полицията излезеше на улицата и искаше да прекрати мирните де- монстрации, аз променях идентичността си и ставах Неве Ликер Кив.
- Олеле, колко детинско - отвърна Кити и взе чашата си. Изглеждаше неподправено потресена.
- Не съм обещавал да разкажа приятна история. Ти го каза.
Кити отпи и го загледа с очакване. Искаше да чуе още.
- Демонстрацията беше мирна. Всички вървяха, крещяха лозунги и размахваха плакати без изгледи за размирици. Стигнахме до американското посолство, застанахме кротко отпред и някой закрещя реч по мегафон, когато внезапно дойдоха. От двете ни страни изникна конна полиция, а зад тях вървяха пеши полицаи с палки и щитове. Веднага разбрахме, че бяха излезли да се бият, не идваха просто да гледат. Настана объркване, хората се разтичаха във всички посоки, полицията изглежда нападаше отвсякъде. Разбира се, всичко свърши с гигантски бой. Всички ритаха, удряха викаха и пищяха, а конете ни тъпчеха като живи танкове. Изведнъж видях момиче, притиснато в един ъгъл от полицай на кон и още един, който го нападна с гумената палка. Пищеше и опитваше да се измъкне, но конят препречваше пътя му. Хукнах натам и измъкнах палката на ездача, хванах го за ботуша и го бутнах, той се строполи на земята и каската му падна. После пернах коня по муцуната, за да избяга и...
- Ударил си коня? - ядоса се Кити.
Евен я изгледа изненадано.
- Да, трябваше да го разкарам. Двамата полицаи ме нападнаха и аз отвърнах, улучих единия по главата, другият се изплаши. Мисля си, че бях доста подивял, удрях като луд. Изведнъж с момичето осъзнахме, че можехме да избягаме надолу по една пресечка и да свием по още една. Тичахме като побеснели, накрая се скрихме в един заден двор, в мазето, легнахме на няколко празни чувала от картофи и се поуспокоихме. Момичето, което, както вече си се досетила, беше Май, имаше рани по ръката и главата. Превързах я с шала си. Лежахме там няколко часа, говорихме си за случилото се и за нас самите. Осмелихме се да напуснем скривалището си чак когато се стъмни. Май каза никога да не разказвам през какво сме минали. Май се страхуваше да не би баща й да й забрани да живее в къщата при теб и да поиска да се премести в дома им, за да може да я надзирава. На следващия ден прочетохме за