Този колежански и университетски свят, който съществуваше тук, в Кеймбридж, беше особена, забавна вселена - със сигурност това важеше и за Оксфорд. Интелектуален и политически център на властта, образоващ на конвейер мъже, лауреати на Нобеловата награда, и държавници.
И единични черни овце, с които не се гордееха чак толкова много.
Преди няколко вечери бе изучавала в хотелската си стая някакъв списък на най-известните личности, живели
на същото място като Нютон, в Тринити Колидж. За своя изненада и, трябваше да признае, със зле прикрита уплаха, бе открила имената Гай Бърджес, Ким Филби и Антъни Блънт - най-известните и прочути с най-лоша слава съветски шпиони, разкривани някога в западния свят.
Бе узнала и че Нютон не беше единственият алхимик, живял в Тринити. И Джон Дий, известен окултист от XVI век, и съвременникът му Франсис Бейкън, държавник и философ, но също и алхимик, а не на последно място и лидер на тайно братство, наречено Ордена на розенкройцерите, бе проходил тук. Това с тайния орден бе събудило любопитството на Май-Брит, понеже в някои от писмата и бележките на Нютон бе открила, че и той е имал участие в нещо подобно. Дали не беше същият орден или братство като на Бейкън? Постепенно трябваше да разучи по-подробно тази страна на Нютон. Може би щеше да намери нещо в листите, които сега чакаше. Ако дойдеха.
Учената дама стана от лаптопа си и отиде до прозореца, за да вземе някаква книга от перваза. Май-Брит смънка едно „извинете“ и отстъпи настрана. Забеляза, че секретарката я наблюдаваше и се върна на мястото си.
Нямаха и доверие. Преследваха я. Окей, определено по същия начин нямаха доверие и на други, които бяха тук или бяха идвали преди. Все пак предоставяха на посетителите незаменими ценности. Обърна се и се огледа из стаята, попи я с един поглед. Не беше голяма. Читалнята беше около десет на десет метра и побираше две дълги маси с по шест стола. Между прозорците и покрай едната по-дълга стена имаше лавици с книги. Иначе се виждаха и няколко картини, три врати и бюрото на секретарката. Стоеше на централно място, за да може младата жена през цялото време да държи под око посетителите и да следи с какво се занимаваха. И накрая камерата.
В цялата подредба имаше нещо унизително и тя изпита желание да си ходи, просто да изчезне през вратата, да премахне чувството, че чака да я подложат на кръстосан разпит.
Придърпа дневника, отвори на празна страница, взе писалката и написа:
23 август, Библиотеката на Кралския колеж, Кеймбридж - Получих разрешение да изследвам алхимичните записки и ръкописи на Нютон. Това ще рече, че някой „отговорник по древните ръкописи“ все още може да се опъне. Ще видим. Сега очаквам с надежда да ми ги донесат.
Това е последната ми седмица в Англия за този път (Фин-Ерик се разсърди, когато се обадих вчера, искаше да си тръгна на мига). Дали не трябваше да го направя, вместо да седя тук (и да зяпам стената)? Не съм сигурна, че подреждам правилно приоритетите си.
Писалката спря и тя се загледа напред. Този разговор бе неприятен, Фин-Ерик беше ядосан, почти разгневен, държа се по начин, какъвто не бе виждала преди, сякаш я подозираше в изневяра, но не смееше да изрече обвинението пред нея. Използва децата, за да я изнудва и каза, че им липсвала ужааасно! Говори и със Стиг, който й разказа, че се качил нависоко по сливата на леля Мона. Лине се бе заинатила, но в крайна сметка дойде на телефона и каза „здрасти, мамо“, после пак избяга. На гости й била дъщерята на съседите, която бе с година по-голяма и засега беше най-големият й идол, та нямаше време да говори по телефона. Май въздъхна, реши да остави угризенията на съвестта настрана. Прелисти до предишния ден.
22 август, Арундел Хаус Хотел, Кеймбридж - Опитвам се да използвам времето по най-добрия начин. Ето защо в неделите, когато библиотеките са затворени, съчинявам измислените истории. Днес завърших още една сцена от Втората тайна. После отидох до един пъб и го отпразнувах с чаша шери (две, за да бъдем точни). Писането на художествена литература доставя друг вид удовлетворение, не е като
при обработката на фактологичния материал. Това ме изненадва, понеже никога не се бях замисляла за чисто сантименталните му аспекти. И все пак все още мисля повече за другата страна, предаването на знания. Може би е нахално да го пиша сама (от друга страна пък единствено аз самата мога да прочета това), но ми се струва, че малките историйки за Нютон всъщност стават доста добри!