Май-Брит се усмихна и затвори дневника.Самохвалството беше подценяван вид спорт, поне що се отнасяше до нея. Фактът, че си позволяваше да напише подобно изречение и да не изпитва срам, докато го чете, говореше за известен напредък. Евен често я бе сритвал отзад, душевно, така да се каже. Смяташе, че твърде много се подценява, изискваше твърде малко респект от обкръжението си. Спомни си за тези негови думи преди няколко години и затова, когато се свързаха от издателство Феникс с нея, за да й предложат да стане редактор на новия отдел, тя бе съставила списъка с изисквания към Один Йелм. В продължение на три дълги дни чака отговор, обикаля наоколо като животно в клетка, излиза на дълги разходки с малкия Стиг, сърцето й думкаше от ужас да не я отхвърлят, да не й кажат, че е стигнала твърде далеч с изискванията си. Държеше се твърдо и самоуверено само когато Фин-Ерик беше наблизо. Той не я разбра, смяташе, че високите й изисквания граничеха с наглост и че тя трябваше да се смири дори само заради факта, че издателство с подобно реноме изобщо проявява интерес да говори с нея.
И все пак получи работата. На срещата за назначаването й Йелм прие всички изисквания, сякаш бяха нещо напълно естествено и издателството трябваше да се съобрази с тях при наемането на такъв качествен кадър в екипа си. И не само че получи работата, но тя се превърна в работа мечта, понеже тя бе настояла да я превърне в такава, бе направила нещо, което никога не си беше представяла, че ще направи.
Погледна часовника. Чакаше от 48 минути. Ако не дойдеха с книгите, докато стане час и петнайсет минути, щеше да си тръгне. След това щеше да изпрати жалба до ръководството, имаше си граници за начина, по който третираха хората.
Човек не печели нищо от смирението. И това бе научила от Евен. И като жена, и като християнка. Прекаленото смирение.
Християнка, да... Точно така. Каква християнка беше тя всъщност... все пак?
Истинска християнка наполовина. Нямаше как да не се засмее на това описание, което Евен някога й бе направил на шега. Имаше ли нещо вярно?
Накъде беше тръгнала? Зададе си този въпрос преди няколко дни, след като говори с баща си по телефона. Той изрази надежда, че ще се видят в църквата на следващия ден. Тя му обясни, че е невъзможно - нали беше в Англия. Той, естествено, прие отговора й, само това оставаше, но истината беше, че не бе ходила на църква дълги години. Баща й го знаеше, тя също. Преди половин година я посети сестра й,-разговаряха на по чаша кафе в един съботен следобед. И тя попита същото, дали Май-Брит щеше да дойде на църква на следващия ден. Понеже отговорът беше „може би“, сестра й въздъхна и заяви, че годините с Евен не се бяха оказали здравословни на Май-Брит. За своя изненада тя защити бившия си съпруг с думите, че много неща можеха да се кажат за Евен Вик, но никога, никога не се бе опитвал да я принуждава за каквото и да било. Макар той самият да не бе вярващ и никога да не ходеше на църква, не страдаше от предразсъдъци и напълно приемаше факта, че тя беше християнка. Много хора биха могли да се поучат от толерантността му, така бе казала, а сестра й я изгледа със странен, мрачен поглед, който не можеше да забрави. Сестра й бе поела по противоположния път, през последните години бе станала по-фундаментална и тесногръда и съзнанието за това изпълваше Май-Брит с мъка. След тази среща не се видяха повече,
като изключим рождения ден на баща им преди месец, но и тогава поддържаха хладни отношения.
Погледът й се зарея през прозореца и попадна на параклиса. Момчетата от хора репетираха всеки ден в пет и половина. Дали тази вечер да не отиде?
Вратата на архива се отвори и архиварката се подаде с масичка на колелца зад гърба си. Един от пазачите й помогна да я избута през прага. Закараха количката до прозореца и започнаха да попълват камарата кутии на перваза. Архиварката каза нещо и пазачът дойде до Май-Брит.
- Трябва да подпишете тук, а след това да проверите дали всички посочени произведения са на място - обясни й тихо и сложи пред нея някакъв лист.
- Да - отвърна тя, подписа се разсеяно и отвори широко очи пред вида на натрупаните на камара кутии с различни размери, които я чакаха. Забрави за безсилието, забрави недоверието. Точно в този миг можеше да подпише каквото и да е.
Архиварката се засмя, поставяйки на масата полиуретанов статив: