- Ръкописите трябва винаги да се поставят върху тези - прошепна. - И само по една кутия на масата.
- Не трябва ли да използвам бели ръкавици? - прошепна Май-Брит в отговор.
Архиварката се усмихна безшумно и поклати глава, после се върна в кабинета си.
Благоговейно, като че ли изпълняваше свещен ритуал, Май-Брит взе първата кутия и я постави на масата. Седна на ръба на стола, сърцето й биеше учестено. Обхвана предпазливо капака с ръце и го повдигна.
Глава 52
Навън се чу клаксон. Евен вдигна глава и погледна часовника. По дяволите! Беше Кити.
Пред него на снимката стоеше силуетът на мъжа от хотелската стая; известно време се взира в него, за да си спомни. Нещо му подсказваше, че беше виждал този човек и преди. Стана и отиде до прозореца, като се помириса скептично под мишниците, помаха на Кити - знак, че тръгваше. Тя бе застанала до колата, усмихна му се с белите си зъби и също махна.
Бе прекарал следобеда и в мисли за Кити. И за Сюзан. Беше и се обадил. Поне опита. Тя не отговори, затова й остави съобщение, че ще се обади в службата й на следващия ден.
Най-напред Кити, а сега и Сюзан. И двете изглеждаха сериозно заинтересувани от него. По дяволите! Каква лудост! Сякаш... сякаш трябваше да намери формулата за проверка дали едно число е просто, независимо от големината, а на следващия ден да реши задачата за граничните стойности при полиномните диференциални уравнения. Две от най-сериозните математически загадки на този свят.
Е, и двете се бяха сдобили със задоволителни решения наскоро, съответно от индиец и шведка. Божичко, трябваше той да... поне за простите числа. Пък и беше на път, бе напреднал значително, когато Май си тръгна. После спря. Напълно... стената. Пет години. А сега този проклет Агравал го бе изпреварил от вътрешната страна на завоя. Не че Агравал не го заслужаваше, беше страхотен човек, вещ, Евен го бе срещал два-три пъти, но...
Но, така де, Кити и Сюзан... и двете заинтригувани... това не само бе необичайно, а едно напълно непознато изживяване.
Винаги беше смятал, че денят, в който срещна Май, бе един от онези дни, в които уравнението на вероятностите си взимаше почивка и оставяше богинята на съдбата или щастието да се разпорежда най-необезпокоявано. Да срещне най-готиното момиче на света и то да си падне по него - противен тип, наполовина откачен и донякъде смотаняк, навярно беше отвъд границите на здравия разум. Фактът, че го заряза след тринайсет години, повече се вписваше в действителността.
Затова пък беше типично за логиката му все още да нарича тринайсет своето любимо число, той бе способен да проявява съвършен непукизъм и да се оставя инатът да го командва. Никой не можеше да казва на него, че дадено число носело повече лош късмет от друго.
Що се отнася до секса и чувствата, през петте години след заминаването на Май имаше някакви откъслечни епизоди. Най-вече в нетрезво състояние и то със студентки, които бяха чували за гения му, възхищаваха му се като професор и искаха едно чукане, събираха „завоеванията“ си като възли на студентските си шапки.
Когато Кити прояви интерес, той просто реши, че двама възрастни имат нужда от отдушник за натрупаната си сексуална енергия. Когато тя го потърси отново, той си помисли, че беше харесала секса и искаше още малко, преди отново да се отдалечат един от друг. Фактът, че Кити очевидно приемаше познанството им по-сериозно, отколкото той бе смятал, че й се искаше, го принуждаваше хубаво да обмисли ситуацията. Особено след като и Сюзан беше влязла в картинката.
Цинизмът е най-голям на война и в любовта. Коя от двете можеше да го върне към математиката?
Това бе първото, за което се замисли. Трябваше да си го признае.
Не, по дяволите, нямаше ли скоро да порасне? Нали през цялото време гледаше със скептицизъм на приятелството с Кити, което бе една покълваща връзка. Това си беше факт. Защото Кити беше стара приятелка на Май, пък и с времето той забеляза, че у нея открива нещо от същото онова позитивно въздействие, което Май му оказваше. Твърде силно ставаше. И по някакъв начин грешно. Страхуваше се да не причини на Кити това, което бе причинил на Май.
После тя щеше да си отиде и да го остави наранен и сам с вината си.
Подозираше, че такива неща го бяха накарали да стигне докрай, когато Сюзан излезе на арената. Впусна се с една смесица от смут и учудване - какво ли виждаше подобна жена в стар дявол като него? - и вина.
Адската вина. Подаваше дяволската си глава, що се отнасяше и до Май, и до Кити. И ето я пак смесицата. С Кити ли, или всъщност с Май щеше да ходи на кино тази вечер?
На тръгване от Лондон той съзнателно се бе въздържал да храни илюзии, че двамата със Сюзан щяха да се видят отново - макар тя да бе намекнала за нещо подобно - той й остави ключа от апартамента и се сбогува със сигурното чувство, че беше завинаги, а после я забрави. Ето защо го изненадваха многобройните й обаждания, но и го караха да изпитва някаква чудновата свежест в тялото си.