Кити пак натисна клаксона. Той насъбра листите, откри разследването за Вика и го прибра в джоба си заедно с ключето. За миг остана в нерешителна поза с формулата на Нютон в ръка, чудеше се къде да я дене и внимателно прибра плика зад възглавниците на дивана, отдавна затрупан с книги и листи. Мястото далеч не беше идеално, но засега ставаше. Утре щеше да направи копия на листите, а оригиналите да прибере в банков сейф.
Излезе в коридора, грабна коженото яке и заключи входната врата след себе си. От запад духаше силен вятър и той закопча ципа догоре. По-рано през деня се бе обадил на Один Йелм, за да се извини. Бе обяснил инцидента с думите, че нови идеи го били накарали да забрави за всичко останало, идеи за Нютон и тем подобни. Йелм омекна бързо и просто премести поканата за понеделник вечер - утре в шест часа, вечеря за двама. Повтори му адреса във Фрогнер и Евен си спомни как Сюзан му бе казала, че живее на същата улица. Дали да не посети и нея следобеда?
Тъкмо се канеше да затвори, когато Один Йелм изведнъж се сети, че трябва да му съобщи нещо.
- Впрочем, в петък преди обед ме посети главен инспектор Молвик. Очевидно разследваше обстоятелствата около смъртта на Май-Брит Фосен и ми зададе разни въпроси относно работата й. - Настъпи кратка пауза и той продължи: - После попита дали си имал участие в проектите й... Познаваш ли го?
- Възможно е да сме се срещали преди, но така непосредствено името не ми говори нищо - излъга Евен и се сбогуваха.
- Професор и гений, а не е научил часовника - възропта Кити с отчаян глас. Усмихна се и изведнъж му подхвърли ключовете за колата. - Ти караш.
- Но...
- Да, да. - Кити седна на мястото до шофьора и зачака. - Идваш ли? Едва ли искаме да изпуснем рекламите?
Евен поклати глава, седна зад волана и запали колата.
- Накъде?
- Изненада.
- Но нали трябва да знам...?
- Просто карай към центъра и паркирай, аз отговарям за останалото.
По пътя му разказа, че на следващия ден трябва да замине за Южна Африка заедно с няколко състезатели по лека атлетика. Щели да тренират там един месец.
- Няма да те има цял месец? - Евен не харесваше нотката на обида, която долови в гласа си. Кити му хвърли косвен поглед.
- Ще отсъствам седмица. Повече нямат нужда от мен. Просто ще дам основните насоки за подготовката, а после ще ги поеме главният им треньор. Не съм специалист нито по бягане на 800 метра, нито по хвърляне на копие.
Евен кимна и реши да не разпитва повече. Не биваше да си мисли, че не може без нея.
- Затова можеш да вземеш колата до края на седмицата - обясни му Кити.
Евен спря на червено и я погледна.
- Не е ли малко глупаво? Знаеш, че нямам книжка. Свикнал съм да пътувам с автобуса, а и мислех да си купя велосипед.
- В качеството си на лекар няма как да не препоръчам последното, но предложението ми така или иначе е в сила. Разполагаш с вечерта, за да решиш какво искаш. А ако дойдеш у дома след това, ще имаш и нощта.
Евен се усмихна и установи, че вече бе взел решение. Толкова по-лесно и бързо щеше да се прибере от пощата във Вика утре сутрин. Просто се налагаше да се примири с дългия път от Несуден до центъра. Щеше да тръгне рано, за да пристигне в пощата, когато отварят.
Паркираха в тясна, тъмна уличка близо до кметството и поеха към кино „Сага“. Кити взе билетите, а Евен отиде до тоалетната.
- Оттук - задърпа го тя по някакъв коридор. - Филмът е започнал, затова ни сложиха точно до вратата.
От някаква врата се подаде млад мъж и откъсна част от билетите, преди да им посочи да влязат, осветявайки двете места с фенерче. Евен седна и вдигна очи към екрана. Беше нощ, трима мъже с палта вървяха през осветена от луната гора. Картините бяха красиви и мистериозни, музиката - приглушена и арабска по звучене. Единият падна на колене, а някаква сянка зад него каза на гърлен език:
- Наистина ли вярваш, че един човек може да понесе греховете на целия свят?
Сянката се ухили дяволито:
- Аз го казвам, никой не може да понесе такова бреме. Твърде тежко е.
- По дяволите! - възкликна Евен тихо и хвърли поглед на Кити, която бе погълната от филма. - Това е филмът за Иисус на Мел Гибсън - прошепна й. Тя кимна, сякаш беше нещо напълно естествено, не отмести поглед от ек-
рана. Той се принуди да се облегне и да следи действието въпреки всичко, нали вече бе дошъл. Обстановката се промени: Юда получи трийсетте си динара. Историята му бе позната и абсолютно същата, като изучаваната в училище. И нямаше как да не го признае - беше разказана по убедителен и красив начин. В началото. Докато Юда не отведе войниците при Иисус.