В началото беше възбудена и почти еуфорична в усърдието си, но с течение на часовете и дните оптимизмът й спадна и когато вчера взе последната от избраните книги и накрая я остави, без да е открила абсолютно нищо, настроението й бе съвсем лошо. Беше уморена, копнееше за дома и изпитваше вина спрямо децата. Чувстваше, че бе пропиляла последните дни. Беше хубаво да използва един ден, за да пипне и помирише, да се сприятели с оригиналния материал, листи, които Нютон доказуемо бе писал и докосвал. Но да отдели четири дни, а сега и пети, без определен резултат, означаваше да пилее парите на издателството. Да не говорим пък колко много можеше да се радва на децата си през същите тези дни.
Четенето на алхимичните текстове се оказа също неуспешно - все още разбираше съвсем малко. И преди си го знаеше, но глупавата идея, че седенето с оригиналите щеше да й отвори вратата на разбирането, не намери оправдание. Мистичните текстове все още бяха доста загадъчни, долавяше дълбочината им, но не успяваше да проникне в нея. Трябваше да напише домашните си в тази област по- добре, осъзнаваше го.
И все пак бе решила да използва този последен ден, за да прегледа още веднъж няколко специално подбрани книги, онези с твърдите корици. Утре така или иначе щеше да отпътува за дома, затова й се струваше твърде късно да се залавя с нещо ново.
Приключи със стария тефтер и го прибра в кутията му. Смени я на прозореца с третата кутия за деня. Отвори я бавно - бележник от 1689, съдържащ детайлни описания на алхимични опити. Бяха начертани диаграми на хода на химичните процеси между метали и други вещества при различни условия на протичане на реакциите. Написани бяха кратки изводи, както и идеи за следващите крачки, които Нютон се канеше да предприеме. Текстът като цяло бе на латински и всичко беше с научни изрази, многобройни знаци и символи. Най-вече символите й създаваха проблеми. Разгадаването им - например кръгчето с точка в средата означаваше злато - бе само върхът на айсберга. Под химичното обозначение се криеше чисто астрономически превод - кръгчето с точката бе и знакът на слънцето - а освен това имаше и някакво алхимично-астрологично разбиране за знака, да не говорим за някаква алхимично- митологична последователност в символа. И всичко това бе нещо, до чийто обхват тя едва можеше да се докосне. Разбираше, че проумяването на истинската дълбочина на текстовете бе толкова невъзможно, колкото четенето на книга за таоизъм на китайски.
Съвсем обезкуражена, погледна текст, обхващащ близо две страници, осеян с подобни символи, сами или свързани с други. Заразлиства напред с отчаяна въздишка, преди да хване книгата за двете корици и внимателно да я обърне надолу като птица с разперени крила, както правеше, когато секретарката бе отишла до архиварката или се разсейваше с нещо друго. Разгледа внимателно симетрията на гърба, как падаха страниците, дали нещо не се подаваше, дали не се забелязваше нещо необичайно. Правеше го още от първия ден и през цялото време очакваше камерата да я разобличи и да се вдигне сериозен секретарски пръст. Но нито архиварката, нито секретарката й направиха забележка. Да не би камерата да бе изключена, празна кутия, която само трябваше да плаши?
Палецът на дясната й ръка се отмести от вдлъбнатина на задната корица и тя вдигна книгата на светлината на прозореца с наивната надежда, че нещо щеше да се отдели и да падне на масата пред нея с ясното съзнание, че експерти, учени, реставратори, подвързвани и какви ли не други десетки пъти бяха разлиствали същите тези страници също на лов за малки изненади. Откровение. Палецът хлътна несъзнателно във вдлъбнатината и тя остави книгата, помисли си да премине към следващата, но премигна уплашено. Какво бе усетила под пръста си? Бързо прелисти до последната страница, прокара по хартията чувствителния си показалец и затвори очи, за да се концентрира. Да! Там имаше нещо. Взря се в грубия, кафяв картон, покриващ задната корица. Нищо не се виждаше. Отмести се така, че да получи малко повече светлина, наведе се по-близо с гръб към човека зад себе си като щит, взря се и откри остра, почти невидима линия най-отвътре на подвързията. Секретарката се изкашля и продължи разговора си в кабинета на архиварката. Май-Брит дръпна внимателно ръкава си над китката, издърпа от каишката на часовника си пинцети, които цяла седмица си бяха стояли там, без да има никаква нужда от тях, и Зачопли линията, която неохотно се разтвори и се превърна в тясна цепнатина - превърна се в отвор под картона, едва разкриващ парче сгъната бяла хартия.
Глава 54
- Бог не ни кори - каза Кити.