- Някога мечтаех да стана астроном - каза той тихо. Главата му не бумтеше, ако не приказваше на висок глас. - Бях на седемнайсет. Лежах на покрива на къща, която бяхме окупирали, гледах безбройните звезди и си мислех, че учителят имаше право. Вярно бе, че броят им е толкова безкрайно голям, че е невъзможно да ги преброиш, като песъчинките по пясъка. Не че му повярвах, като го каза. Звучеше като заучена фраза, педагогичен похват, за да разберем по-добре непонятното, сравняването на една недействителност с друга. Ала когато лежах там на покрива, сто на сто съм бил напушен или нещо подобно, безкрайността изведнъж ми се яви. Лежах така цяла нощ, взирах се в нея и размишлявах, както никога не ми се беше случвало преди.
- За какво? - попита Кити тихо.
- Ами, за Рьомер, който е използвал слънчевите затъмнения на една от луните на Юпитер, за да изчисли скоростта на светлината. За елипсите на Кеплер, за безумното число 600 милиона тона... Тъкмо онази нощ изведнъж проумях уравненията на трета степен. Не че и преди не умеех да смятам с тях, но изведнъж ми се
сториха напълно естествени, като част от вселената. Почувствах се готов да продължа с математиката, сякаш бях достигнал някакво прозрение, бях прекосил важна граница. - Евен млъкна, сякаш беше казал нещо глупаво. Кити потърси опипом ръката му.
- 600 милиона тона...?
- Ами... това е количеството водород, което слънцето изгаря за секунда.
- О... да, безумно е.
Дълго лежаха мълчаливи, без да се помръднат. Кити се изправи на лакът и се вгледа в него.
- Спиш ли? Не мога да видя в мрака.
- Мислех си за една история, разказана ми някога от английски колега. За нас с теб.
- Така ли...?
- Да, за лекар и математик. Били на почивка в Шотландия заедно с трети приятел, астроном. Щом прекосили границата, погледнали през прозореца на влака и видели черна овца на една нива. „Колко странно“, казал астрономът, „всички овце в Шотландия са черни“. Това накарало математика да извие очи и да изложи фактите: „Знаем само, че в Шотландия има поне една нива с поне една овца, черна от поне едната си страна. Повече не знаем.“
Кити се разсмя от сърце и Евен си помисли, че тази нощ хората на брега щяха да спят на приятна музика: плясъка на вълните и смях.
- Твоите родители живи ли са? - попита той.
- И да, и не. Майка ми почина от рак преди осем години, седмица преди да се пенсионира. Баща ми получи удар преди няколко години, живее в старчески дом и е добре обгрижен. - Тя зарея поглед в нощта. - Жив е.
- С какво се е занимавал той?
- Беше офицер в армията, полковник.
Евен изсумтя и Кити се обиди:
- Какво лошо има в това?
- Просто подобни хора проявяват тенденцията да мислят, че униформата им позволява да властват над другите, че са избраните, властниците. Но... - Евен опита да се поуспокои. - Полицаите са най-зле.
- Какво, по дяволите, ти има? - избухна Кити. - Да не би някой полицай да ти е изял бонбоните, та си мислиш, че имаш право да ги ругаеш постоянно?
Евен се загледа в Северната звезда. Колко много пъти му се бе искало да може да изчезне в космоса с ракета.
- Не ти ли казах? - измърмори. - Не ти ли казах, че баща ми беше полицай? Мислех, че съм го споменал. Беше човек, който трябваше да пази другите.
Кити не отговори.
- Такъв беше.
Глава 55
Евен се събуди с бумтящо главоболие. Кити се бе свила до корема му в голямата си пижама. Не правиха любов, преди да заспят, никой от двамата нямаше настроение, пък и не бяха във форма. Евен откри, че Кити бе получила удар по бедрото с бухалката, затова една солидна синина не й позволяваше да спи на лявата си страна.
Измъкна се предпазливо от леглото и се промъкна в кухнята. Намери аналгин и го глътна с чаша вода. Облече се, написа й бележка с „приятно пътуване“ и излезе при фолксвагена.
Лек дъждец образуваше водни ивици по червения лак с малки перлички вода, които се събираха и търкулваха колебливо, милиметър по милиметър, надолу по извитите калници. Евен спря на една бензиностанция и напълни резервоара, купи си кокосов сладкиш и чаша кафе - момичето на щанда тактично избягваше да се вглежда в пребитото му лице - и хапна закуската в колата, преди да продължи.
В девет и десет влезе в пощата на Вика и му обясниха, че е сбъркал входа. Отделът с пощенските кутии бил навън, зад ъгъла, първата врата вдясно. Излезе, сви надясно и влезе в облицован с мрамор коридор, подмина асансьорите и стълбището, мина през някаква врата, кимна на служител или „Консултант“, както пишеше на табелка на гишето му, и влезе в помещението с пощенските кутии. Много бяха - петнайсет- двайсет метра с редове нагоре и надолу и навътре плътно до ъглите. При това бяха сини, а той винаги бе смятал, че пощите се придържат към червения цвят. Тръгна бавно между кутиите, следейки номерацията. Сини като небето преди буря, помисли си и извади малкото ключе. Вдясно пишеше 1277. После 1380 и 1498. Бяха изписани с бели цифри над ключалките. Приближи се. Спря най-навътре в ъгъла. Числата над 1600 бяха подредени по права линия надолу подобно на четириъгълни облаци в мечтата на математик за небето. 1649 беше най-отгоре и той Затърси надолу по редицата с ключа пред себе си като меч, спря пред една от най-долните кутии, ето я, 1642 и се поколеба за миг. Изведнъж се почувства несигурен дали наистина искаше да продължи.