Дали не беше твърде загрижен за Май, обсебен? Нея я нямаше и той не можеше да я върне към живота. Мисли за това снощи, преди да заспи. Лежеше и усещаше спокойното дишане на Кити по тила си, ръката й на гърдите си. Все още имаше живот за живеене, живот, който започваше да добива смисъл, посока - ако оставеше миналото зад гърба си, ако го забравеше.
1642. Цифрите на табелката бяха хубаво оформени, големи, ясни. Рождената година на Нютон. Сборът им бе 13, неговото число. Тоест, разбира се, беше 4, но... Той пъхна ключа със съзнанието, че ако не провереше какво е искала да му покаже Май, щеше да се чуди цял живот.
В кутията имаше само един пакет, увит в кафява хартия. Облепен беше с кафяво тиксо, а на бяло листче с адрес пишеше, че бе изпратен до Май-Брит Фосен, п.к. 1642, N-0119 Вика. Пощенските марки и няколко клейма показваха, че бе изпратен от Осло. Евен взе пакета, затвори кутията и си тръгна.
Глава 56
На връщане спря и купи шест кутии бира и пакет шоколадови бисквити - внезапно бе закопнял за сладко - сякаш би могло да успокои нервите му. Беше по-развълнуван, отколкото в Лондон, без да знае защо. Може би заради многобройните въпроси в главата му. Кое беше по-старото - пликът от Лондон или пакетът от пощенската кутия? Доколкото можа да види по клеймата, този пакет бе изпратен през септември. А защо не бе оставила всичко на едно място? Дали за да минимизира шанса нещо да бъде намерено? Да разсее риска? Дали пакетът не съдържаше двете липсващи страници от формулата на Нютон?
Паркира пред къщата си, влезе и тъкмо се канеше да остави пакета на масата в хола, когато замръзна. Нещо не беше наред. Извърна се бавно и се огледа из стаята, преди да се втурне към дивана и да отмести възглавницата. Въздъхна облекчено, щом видя, че пакетът с формулата си стоеше там непокътнат. Светна, върна се на бюрото си и се наведе да разгледа краищата на няколко листа. Нямаше съмнение, някой бе влизал в къщата. Или все още беше там.
Промъкна се в кухнята и взе най-големия нож за хляб. Хвана го пред себе си като оръжие и тръгна предпазливо из къщата, проверявайки всяко ъгълче. Празно беше. При задната врата получи отговор как въпросният бе успял да влезе. На стъклото, близо до ключалката, се забелязваше кръг. Стъклото бе прерязано с диамантена резачка и сто на сто го бяха придържали на място с вендуза, след което бяха отстранили стъклото, пъхнали ръка и отключили вратата. На излизане отново бяха сложили стъклото на мястото му, залепяйки го с прозрачно тиксо. Професионална работа. Ако не бе забелязал, че нещо бе разместено, нямаше да обърне внимание, че някой си бе играл с вратата.
Обиколи щателно цялата къща, най-напред за да провери дали нещо не липсва, после за да види дали не бяха пипали електрическата инсталация, дали не бяха инсталирали подслушвателни устройства, накратко - дали бяха направили нещо, което щеше да му създаде неприятности. Не намери нищо. Или наистина нямаше, или - понеже беше аматьор, що се отнасяше до тези неща - чисто и просто не знаеше какво да търси.
Изпълнен с нерешителност, остана така с телефона в ръка, претегляше предимствата и недостатъците.
- Не, ще го направя - измърмори най-сетне и набра номера, който му бяха казали никога да не го записва. Отключи задната врата и излезе в градината, почувства се като глупак, когато застана в най-отдалечения ъгъл сред храстите френско грозде.
Някаква жена отговори и Евен попита за Ян Юхансен.
- Подполковник Юхансен?
- Да.
- Момент.
Някакъв мъж поздрави добродушно.
Евен се представи.
- Аз съм професор от университета в Осло и преди осем-девет години работих с военното разузнаване и твоя отдел във връзка с нова система за шифриране, която бях разработил. Най-много се занимавах с един Дал-Хансен.