— Първо трябва да хвана прилеп — обяснява Старицата. — Хайде, търси.
Дава му парче солено месо, колкото да залъже глада, после той се покатерва на дърво — нагоре, нагоре… Колко е топло на душата, когато го виждаш, когато знаеш, че е тук и никъде няма да се дене, след толкова много години самота, когато няма даже кому „Добро утро“ да кажеш, освен на нацвъканото от птиците и на сребристата следа на охлюва.
И ето от дървото, прошумолявайки между клоните, пада прилеп със счупено крило. Старицата го сграбчва, още топъл, треперещ, свистящ през порцеланово белите си зъби, а Чарли се спуска надолу по ствола и крещи победно.
В същата нощ, в същия час, когато луната започва да поглажда с език тънките борови клонки, Старицата измъква от джобовете на своята надиплена синя рокля дълга сребърна игла. Като си повтаря „Да стане, ох, да стане“, стиска с възлестите си пръсти мъртвия прилеп и внимателно се прицелва в него. Свикнала е вече: въпреки всичките усилия, разните соли и серни изпарения, нароченото все не става. Но как да се разделиш с мечтата, че в един великолепен ден чудесата ще започнат, букет от чудеса, фойерверк от чудеса сред пъстри цветя и сребърни звезди — като доказателство, че Бог е простил за розовото й тяло и розовите й грехове, за пламенната плът и пламенните мисли в моминските години. Жалко, Бог още никакъв знак не й е давал, нито намек, нито дума, но това само Старицата си знае.
— Готов ли си? — пита тя Чарли, а той седи на земята, обгърнал с ръце коленете си, ахнал от почуда, с блестящи зъби…
— Готов съм — отвръща той треперещ.
— Ха! — и тя забива иглата дълбоко в дясното око на прилепа. — Ха така!
— Ох! — и Чарли затваря очи с длани.
— Сега ще я загърна в шарена кърпа, ето тъй, пък ти я сложи в джоба си и я носи с кърпата. Разбра ли?
Той слага муската в джоба си.
— Чарли! — крещи тя изплашено. — Чарли, къде си? Не те виждам, момчето ми!
— Тук съм! — подскача, а тялото му се облива в блясъци. — Тук съм, бабо!
Трескаво оглежда ръцете си, краката, гърдите, пръстите.
— Тук съм!
Тя го гледа така, сякаш сонм светулки се вихрят пред очите й в опияняващия нощен въздух.
— Чарли! Какво нещо, мигом пропадна! Върни се, Чарли, върни се!
— Ами че аз съм тук! — крещи хлапето.
— Къде?
— Тук, до огъня, до огъня! И освен това се виждам. И изобщо не съм невидим!
Кльощавото тяло на Старицата се люлее от смях.
— Че как няма да виждаш себе си! Всички невидими виждат себе си. Иначе как ще знаят къде са и къде ходят? Пипни ме, Чарли. Пипни ме, да знам къде си.
Той нерешително протяга ръка към нея.
Тя нарочно трепва, сякаш изплашена, когато я докосва.
— Ох!
— Ама не, ти наистина ли не ме виждаш? — пита хлапето. — Честно?
— Честно. Нищо не виждам, даже едно косъмче не виждам.
Тя извръща поглед към дървото и вперва в него блестящия си поглед, опитвайки се да не гледа момчето.
— То взе, че стана, и още кааак! — въздъхва Старицата с възхищение. — Пък и ти си един! Никога досега не съм правила невидим толкова бързо. Ти какво усещаш, Чарли?
— Като вода съм в разбълникан вир.
— Нищо, нищо, утайката ще слегне. — И добавя: — Сега, като си невидим де, какво ще правиш?
Тя усеща какви пакостливи мисли като рояк се въртят в главата му. Приключения, всяко по-страхотно от другото, пляскат с крила в очите му и само по широко отворената уста се вижда какво е да си момче, въобразило си, че е планински вятър.
Бленувайки наяве, той започва:
— Ще тичам по полето напреко, ще изкатеря високото на планината, ще гоня белите кокошки по курниците, пък като видя прасе — ще го плесна отзад. Ще щипя хубавите момичета по краката, а в училище ще им дърпам жартиерите.
Чарли поглежда Старицата и нещо зло и нечестиво изкривява лицето му.
— И още много работи ще правя, каквото ми дойде наум.
— Само на мен не прави номера — предупреждава тя. — Крехка съм като пролетен лед, с мен не бива грубо. — И добавя: — А твоите родители?
— Родителите ли?
— Тъй де, не можеш такъв да се върнеш вкъщи. Ще пукнат от страх! Мама ще припадне като посечено дърво. Притрябвало й всяка минута да се чуди къде си. Притрябвало й да вика „Къде си, Чарли?“, пък ти да си под носа й.
Чарли сякаш малко поохладнява.
— Пък и ще се чувстваш самотен. Ще гледат хората през теб като през празно шише, ще те бутат, ще те блъскат — като си невидим… А момичетата, Чарли, момичетата!
— Какво момичетата?
— Няма да те поглеждат. Притрябвало им да целуват момче, дето нито то се вижда, нито устните му.
Чарли замислено рови в шумата с палеца на босия си крак.
— Нищо. Макар и за мъничко, ама ще бъда невидим. И как ще се забавлявам! Ще съм по-внимателен и толкоз. Ще стоя по-далеч от каруците и от конете. И от тате. Той като чуе подозрителен шум, веднага стреля. Нали съм невидим, ще си помисли, че катерица скача по дърветата, и ще ми напълни дупето със съчми.