— Първо трябва да хванем прилеп — отвърна Старицата. — Почвай да търсиш!
Даде му малко сушено телешко и го загледа как се катери по едно дърво. Качи се много нагоре и й бе хубаво да го вижда там, бе хубаво да е при нея след всички тези години сама, без да има на кого едно „добро утро“ да каже, освен на нацвъканото от птиците и сребристите следи на охлювите.
Скоро от дървото падна прилеп със счупено крило. Старицата го сграбчи, както се мяташе топъл и пищеше, оголил порцеланови зъби, а Чарли се спусна след него, стискаше здраво клони и викаше доволно.
Вечерта, когато луната заръфа дъхавите върхове на боровете, Старицата извади от широката си синя дреха дълга сребърна игла. Прикрила вълнението си и трепетното си очакване, впери поглед в мъртвия прилеп и хвана здраво-здраво иглата.
Отдавна бе разбрала, че магиите й се провалят независимо от цялото потене, от солите и серите. Но винаги си бе мечтала, че някой ден може да заработят, да разцъфнат в алени цветя и сребърни звезди и да докажат, че Бог е простил за розовото й тяло и розовите й грехове, за горещото й тяло и горещите й мисли на младини. Засега Бог не бе дал знак и не бе казал ни думица, но никой освен Старицата не знаеше за това.
— Готов ли си? — обърна се към Чарли, който седеше на пода, прегърнал коленете си с настръхнали ръце, зяпнал от вълнение.
— Готов — прошепна той, трепереше.
— Ето! — Тя заби иглата дълбоко в дясното око на прилепа. — Така!
— Ох! — изкрещя Чарли и скри лице в длани.
— Сега го завивам в кърпа на райета, и ето, сложи го в джоба си, дръж го при тебе, прилепа и всичко. Хайде!
Той пъхна муската в джоба си.
— Чарли! — уплашено писна тя. — Чарли, къде си? Не те виждам, дете!
— Тук! — Той подскочи и слабата светлина пробяга на червени ивици по тялото му. — Тук съм, бабо!
Загледа трескаво ръцете, краката, гърдите и пръстите си.
— Тук съм!
Тя сякаш гледаше как хиляди светулки прехвърчат насам-натам пред нея в лудия нощен въздух.
— Чарли, ама че бързо стана! Изчезна като птичка! Върни се, Чарли, върни се при мен!
— Но аз съм тук! — извика той.
— Къде?
— До огъня, до огъня! И… и мога да се видя. Хич не съм невидим!
Старицата разтърси кльощави страни.
— Разбира се, че ти ще виждаш себе си! Всеки невидим вижда себе си. Иначе как би могъл да ядеш, да ходиш и да обикаляш? Чарли, пипни ме. Пипни ме, за да знам къде си.
Той нерешително протегна ръка.
Тя подскочи, уж уплашена от докосването му.
— Ох!
— Ама наистина ли не можеш да ме видиш? — попита той. — Наистина ли?
— Абсолютно нищичко от теб не виждам!
Избра си едно дърво и заби в него блестящите си очи, като внимаваше да не погледне към момчето.
— Ама този път наистина стана! — Въздъхна с почуда. — Ихааа! Най-бързата невидимост, която съм правила! Чарли. Чарли, как се чувстваш?
— Като поточе — целият съм развълнуван.
— Ще се успокоиш.
След известно време добави:
— Е, какво ще правиш сега, като стана невидим?
Усети как през главата му минават какви ли не мисли. Приключения напираха и танцуваха като адски пламъчета в очите му, а малко зяпналата уста й каза какво е да си момче, въобразяващо си, че е като планински вятър.
— Ще тичам из полята, ще катеря снежни планини, ще отмъквам бели пилета от фермите. Ще ритам розови прасета, когато не гледат. Ще щипя хубави момичета по краката, когато спят, ще им дърпам жартиерите в училище. — Погледна Старицата и с блестящия крайчец на очите си тя видя как нещо лошо изкриви лицето му. — И други работи ще правя, ще правя, и още как.
— Само на мен не опитвай — предупреди го Старицата. — Крехка съм като пролетен лед и с мен трябва полека. — И после: — А вашите?
— Какво нашите?
— Не можеш да се върнеш така у дома. Ще им изкараш ангелите. Майка ти ще припадне като отсечено дърво. Мислиш ли, че ще искат да се мотаеш такъв из къщата и майка ти да те вика на всеки три минути дори когато си до нея?
Чарли не беше обмислил това. Като че ли малко поохладня, прошепна едно „Брей!“ и опипа внимателно костите си.
— Ще си страшно сам. Хората ще гледат през теб като през стъкло, ще те блъскат, защото няма да виждат, че си пред тях. А жените, Чарли, жените…
Той преглътна.
— Какво жените?
— Никоя няма да те погледне втори път. И никоя няма да поиска да я целува уста, която дори не може да види!
Чарли замислено зарови бос крак в пръстта и се намуси.
— Е, все пак си е добре да съм невидим. Ще се забавлявам. Просто ще съм много внимателен, това е. Ще стоя по-далеч от каруци, от коне и от тате. Той стреля и при най-малкия шум. — Чарли примигна. — Ха, че като съм невидим, ще помисли, че пред вратата има катерица, и ще ме напълни със сачми. Ох…