Старицата кимна на дървото.
— Доста вероятно.
— Тогава — бавно реши той — ще остана невидим тази вечер, а утре ще ме направиш отново както преди.
— Ама че създания има, все искат да са онова, което не могат да станат — сподели Старицата с едно бръмбарче на дървото.
— Какво искаш да кажеш? — попита Чарли.
— Ами, че ще бъде много трудна работа да те направя както преди — обясни тя. — Ще е нужно малко време, докато магията се износи. Както се износва и избелява палто, момчето ми.
— Ти! — извика той. — Ти ми го направи! И сега ти ще ме върнеш, ти ще ме направиш видим!
— Спокойно де. Ще се износи. Ту ръка, ту крак, лека-полека.
— Как ще изглеждам тогава, вървя си сред хълмовете и се вижда само едната ми ръка!
— Като петокрила птица, подскачаща по камъните.
— Или пък крак!
— Като малко розово зайче, скачащо в храстите.
— Или пък главата ми се носи из въздуха!
— Като космат балон от карнавал!
— Колко ще мине, докато стана цял? — попита той.
Тя предположи, че ще може и да му мине за година.
Той изстена. Започна да хлипа, да хапе устни и да стиска юмруци.
— Ти ме омагьоса, ти го направи, ти си виновна! Сега няма да мога да се върна вкъщи!
Тя намигна.
— Но пък можеш да останеш тук, дете. Остани при мен и ще те гледам като писано яйце.
— Нарочно го направи! — избухна той. — Ах ти, лоша стара вещице, искаш да ме задържиш при теб!
И на мига изтича през шубраците.
— Чарли, върни се!
Никакъв отговор, само топуркане на крака по меките тъмни чимове и задавен плач, който бързо се отдалечи.
Тя почака, след което си запали огън.
— Ще се върне — прошепна и продължи да мисли на глас. — И сега ще си имам компания през пролетта и през цялото лято. А после, когато ми омръзне и ми се прииска тишина, ще го пратя у дома.
Чарли се върна безшумно с първата сива зора, плъзна се по покритата със слана трева към мястото, където Старицата се беше проснала като избелял клон до разпиляната пепел.
Седна на едни речни камъчета и се загледа в нея.
Тя не посмя да го погледне. Не беше издал нито звук, така че откъде да знае, че е някъде наоколо?
Той седеше и по бузите му се виждаха следи от сълзи.
Като се преструваше, че току-що се е събудила (макар да не бе мигнала през нощта), Старицата се надигна с мърморене и прозевки и се обърна към изгрева.
— Чарли?
Очите й се местеха от борове към пръст, към небето, към далечните хълмове. Извика го няколко пъти, после понечи да се обърне право към него, но спря.
— Чарли? Ей, Чарлз! — извика тя и чу как ехото повтаря същото.
Седна и се подсмихна — той беше тук, съвсем близо до нея, но въпреки това тя трябваше да се прави, че е сама. Може пък да бе почувствал растежа на тайната сила, може пък да се чувстваше защитен от света и определено бе доволен от това, че е невидим.
— Къде ли се е запиляло туй момче? Само да издаде някакъв звук, може пък и да му изпека закуска.
Започна да вади продуктите, раздразнена от упоритото му мълчание. Опече парче бекон на тънка здрава пръчица.
— Миризмата ще го хване за носа — промърмори тя.
И докато беше обърната с гръб, той грабна бекона и го лапна.
Тя се извъртя бързо.
— Господи! — Огледа се подозрително. — Чарли, ти ли си?
Чарли избърса уста с ръкав.
Тя обиколи поляната, правеше се, че се мъчи да го намери. Накрая й хрумна нещо, престори се на сляпа и тръгна право към него, като опипваше.
— Чарли, къде си?
Бърз като стрела, той я избягваше, приклякаше, отскачаше.
Тя напрегна цялата си воля, за да не го подгони — не можеше да гони невидими момчета, затова седна намръщена и се опита да изпече още бекон. Но той крадеше всяко ново парче и бягаше надалеч. Накрая тя извика с пламнали бузи:
— Зная къде си! Ето там! Чувам те как тичаш! — Посочи към него, но не съвсем точно. Той отново побягна. — А сега си там! Там, ей там!
През следващите пет минути сочеше във всички посоки.
— Чувам те как газиш тревата, тъпчеш цветята, чупиш съчки. Имам чудни уши, чувствителни като рози. Чуват дори как звездите се движат!
Той безмълвно избяга сред боровете.
— Не можеш да ме чуеш, ако седна на камък. Така че просто ще седя!
Цял ден седя на каменната си наблюдателница, на свежия вятър, неподвижен, смучещ бузи.
Старицата събра дърва в гората; усещаше как погледът му лази по гърба й. Искаше й се да извика — „О, виждам те, виждам те! Само те излъгах, че има невидими момчета! Ето те там!“ Но преглътна напъна и стисна устни.