— И него — казва тя.
Молто още повече влошава нещата, като се обръща да види дали няма някой зад него.
И съдебните заседатели вече се смеят открито.
Нико се оттегля до количката с веществени доказателства и донася на госпожа Крапотник разгънатия лист с отпечатани снимки, сред които е познала моята. Тя поглежда листа, хвърля поглед към мен и вдига рамене. Като че ли иска да каже „кой знае“.
— Спомняте ли си при друг повод да сте разпознали фотография номер четири? — пита Нико.
Този път тя го изрича на глас:
— Знам ли? — Когато Нико гневно присвива очи, тя добавя: — Добре де, казах, че е той.
Нико се запътва към стола си.
— Разпит от защитата.
— Един въпрос — започва Стърн. — Госпожо Крапотник, разбирам, че вашата сграда има климатична инсталация.
— Климатична инсталация ли? — Тя се обръща към съдията. — Какво го интересува дали имаме климатична инсталация?
Ларън се изправя в целия си ръст и се подпира чак в предния край на бюрото, така че е надвиснал на два-три метра над главата на свидетелката.
— Госпожо Крапотник — изрича тихо той, — на въпроса можете да отговорите с „да“ или „не“. Ако кажете нещо друго, ще ви глобя за неуважение към съда.
— Ясно — заявява госпожа Крапотник.
— Нямам други въпроси — казва Стърн. — Ваше Благородие, нали протоколът ще отрази, че господин Сабич не е бил разпознат?
— Протоколът ще отрази — казва съдията Литъл, като клати глава, — че господин Сабич бе един от малкото хора в залата, които госпожа Крапотник пропусна.
Още докато смехът ехти в залата, Ларън напуска мястото си.
Репортерите се скупчват около Стърн. Искат да коментира първия ден от процеса, но той не желае да се изказва.
В куфарчето на Санди, Кемп събира копия от показания и писмени доказателства — това са документите, които сме вадили през деня и сега са осеяли масата. Искам да му помогна, но Стърн ме подхваща за лакътя и ме повежда към коридора.
— Не се радвай — казва той. — Предстои ни дълга нощ. Утре ще призоват Реймънд Хорган.
Колко добре ми е познато всичко това. Вечерта се прибирам у дома със същата онази умора, която винаги съм изпитвал след дните, прекарани в съда. Усещам костите си омекнали от превъзбуда. Мускулите ме болят от напрягане. Порите ми като че не се затварят бързо и студената пот продължава да струи от мен цяла вечер. Връщам се у дома и ризата ми е залепнала на гърба като влажна хартиена опаковка.
Докато седя в съда, на моменти дори забравям кого съдят. Сега, разбира се, нямам някогашната задача да се представя блестящо, а да следя внимателно всичко. Но върнем ли се обратно в кантората, отново ставам юрист — атакувам книгите, вземам бележки, пиша записки. Никога не ми е липсвала работоспособност. Когато към един часа след полунощ автобусът пристига в Ниъринг и тръгвам по осветените смълчани улици на това спокойно градче, усещанията са ми познати и поради чувството, че тук съм в безопасност. В пристанище съм. Тревогата ме е напуснала. Най-сетне съм оставен на мира. Както в продължение на много години, спирам до вратата, сядам в люлеещия се стол и събувам обувките си, така че когато се кача горе, да не събудя Барбара, защото тя сигурно вече спи. Къщата е тъмна. Потапям се в тишината и останал най-после сам, размислям върху събитията от деня. И в този момент, подтикнат може би от всичко казано за Каролин или просто от моментното чувство, че съм се върнал в по-доброто минало, или дори от подсъзнателния спомен за други тайни завръщания у дома, аз се стряскам, когато тя се изправя пред мен също като през онзи месец, когато смитах, че бях открил нирвана — гола до кръста, гърдите й, стегнати и красиво заоблени, зърната й, червени и набъбнали, косата й, пълна със статично електричество след боричкането ни в спалнята, чувствената й уста отворена — аха да изрече някоя сладострастна, възбуждаща закачка. И ето че пак съм безсилен да се помръдна, жадуващ, пламенен, необуздан. Не ме интересува, че върша лудост, и отчаяно зашепвам името й в мрака. Изпълнен със срам и желание, аз съм като трептящ кристал, който всеки миг ще се пръсне. „Каролин…“ Безнадежден. Обезумял. Боря се с дълбоко вкорененото си чувство, с налудничавото си убеждение, че всичко може да започне отново. Отново.
Отново.
Сетне призракът изчезва. Стопява се във въздуха. Седя неподвижен, с изпънат гръбнак върху облегалката на стола. Дишам учестено. Зная, че ще минат часове, преди да заспя. Опипвам из шкафа да намеря нещо за пиене. Трябва да напрегна съзнанието си, за да отгатна значението на това нощно посещение. Но не мога. Вече имам усещането, че всичко е минало — и то толкова силно, колкото бе и желанието отпреди няколко мига. Седя в люлеещия се стол насред хола. Поради някаква странна причина съм по-сигурен с куфарчето до мен и затова го поставям в скута си.