— И всъщност, господин Хорган, това дело беше толкова деликатно, че вие го поверихте на госпожа Полхимъс, без да уведомите за това никого другиго в прокуратурата. Така ли?
— Да.
Санди бързо изрежда всички, които не са били информирани: Мак, началникът на специалните разследвания Майк Долън и още трима-четирима. Завършва с моето име. Реймънд признава за всички.
— И вие го дадохте на господин Сабич тогава, когато той лично ви извести, че от кабинета на госпожа Полхимъс липсва едно дело, нали?
— Да.
Санди прави обиколка на залата, за да може казаното да достигне до съзнанието на всекиго. Реймънд е опетнен. Съдебните заседатели са наострили внимание.
— Та госпожа Полхимъс беше амбициозна жена, нали?
— Зависи какво имате предвид под амбициозна.
— Обичаше да бъде център на внимание. Искаше да напредне в прокуратурата, нали?
— Истина е.
— Желаеше да се занимава с това дело.
— Доколкото си спомням.
— Та значи, господин Хорган, вие възложихте на госпожа Полхимъс този много деликатен въпрос, това дело, за което знаехте само двамата и което тя искаше да води, докато бяхте в интимни отношения, така ли?
Реймънд отново е започнал да се върти на стола. Вече знае, че Стърн няма да му спести нищо. Малко се е присвил, сякаш се опитва да избегне удар.
— Не си спомням точно кога съм й поверил делото.
— Тогава да ви припомня. — Санди взема папката, показва на Реймънд датата на завеждането и му прочита показанията за това кога са се срещали с Каролин. — Така че — заключава той — вие възложихте това деликатно дело на госпожа Полхимъс, докато бяхте в интимни отношения с нея?
— Излиза, че е било тогава.
Стърн е застанал неподвижно, вперил поглед в него.
— Отговорът на въпроса е „да“ — казва Реймънд.
— Фактът, че не уведомихте никого за възлагането на това дело, противоречеше на установената процедура в прокуратурата, нали?
— Аз бях главен прокурор и решавах кога ще има изключения от правилата. — Схванал е намека на Ларън.
— И вие направихте изключение за госпожа Полхимъс?
— Да.
— С която бяхте… Заличете това. Такъв случай обикновено се възлага на прокурор с по-голям опит по тези дела, нали?
— Обикновено има такова съображение.
— Но то не беше приложено тук?
— Не.
— И това си остана ваша тайна с госпожа Полхимъс дори след като отношенията ви с нея бяха прекъснати?
— Да — отговаря Реймънд. За пръв път от известно време се усмихва. — В поведението ми не настъпи промяна.
— Защото се срамувахте ли?
— Не съм се замислял.
— А когато господин Сабич се опитваше да събере наличните сведения в прокуратурата за делата на госпожа Полхимъс, не си ли спомнихте, че сте отишли в кабинета й и сте прибрали едно от тях?
— Явно не съм.
— Но вие не сте се опитвали да прикриете каквото и да е, нали, господин Хорган?
— Не съм.
— В момента се водеше предизборна кампания, нали?
— Да.
— Трудна кампания.
— Жестока.
— Кампания, в която, както се оказа, вие губехте?
— Да.
— В която противникът ви господин Дела Гуардия бе прокурор точно при вас и имаше много приятели там?
— Това е вярно.
— И в тази ожесточена кампания не бяхте ли разтревожен, че някой от приятелите на господин Дела Гуардия може да изнесе информация, че на ваша сътрудничка, с която в същото време спите, сте поверили дело просто защото го иска?
— Може би ми е минало през ума. Кой знае, господин Стърн? Положението не беше цветущо.
— И още как! — отбелязва Стърн. — Питам ви пак, сър, не се ли опитвахте да скриете факта, че сте имали интимна връзка с ваша сътрудничка?
— Не беше нещо, което бих седнал да разправям, ако това искате да кажете.
— Разбира се, че не. На това би могло да се погледне като на непрофесионално поведение.
— Би могло, но не виждам нищо непочтено. И двамата бяхме пълнолетни.
— Така. И независимо от тази връзка бяхте уверен в своята преценка?
— Напълно.
Стърн постепенно се приближава към Хорган. Сега прави последните няколко крачки и се пресяга, за да хване перилото, ограждащо свидетелския стол, така че е застанал само на метър-два от Реймънд.