— Искам да отбележа две неща за сутрешното заседание — казвам аз, като си сипвам маринованите царевични зърна. — Мисля, че мина много добре, и дори се забавлявах. Разпитът ти беше блестящ.
— Да, да… — промърморва Стърн.
Независимо че е доста сдържан, той е голям славолюбец, подобно на всички адвокати. Уж кима разсеяно, но все пак замълчава, за да се наслади на хвалебствията ми. Докато идвахме насам, ни спираха разни репортери и наблюдатели, които тихичко го поздравяваха. Стърн, който е само на средата на разпита, вече тържествува.
— Сам си го направи. Преди да се заловя с това дело, не съм знаел колко суетен е Реймънд. Но дори и така не съм сигурен доколко ни помага всичко това.
— Ти го завря в миша дупка.
— Не ще и дума. Но той няма да ми го прости. Ала сега това не е важно.
— Бях изненадан, че Ларън така защитава Реймънд. А преди бях готов да се обзаложа, че няма да си отвори устата и ще се прави на неутрален.
— Ларън никога не се е боял от това, че ще го сметнат за пристрастен. — Санди се обляга назад, докато сервитьорът подменя чинията му. — Дано и при следващия критичен момент да се справим тъй добре. Но не съм чак такъв оптимист.
Не разбирам за какво говори.
— В този процес защитата има да проведе два основни разпита, Ръсти — пояснява той. — Сега сме едва по средата на първия.
— А кой е другият? На Липранзър ли?
— Не. — Стърн се понамръщва, явно недоволен от вероятността Лип да свидетелства. — При показанията на инспектор Липранзър нашата цел ще бъде преди всичко да удържим постигнатото. Ще се надяваме просто да облекчим ужилването. Не, имах предвид доктор Кумагаи.
— Кумагаи ли?
— О, да! — угрижено кима Санди. — Ясно ти е, разбира се, че веществените доказателства и заключенията на специалистите съставляват ядрото на прокурорската теза. Но за да може да ги използва пълноценно, Нико трябва да призове експерт. Не върви сам да се изправи пред журито в края на процеса и да изкаже лични предположения за това как е извършено убийството. Теориите му трябва да бъдат научно обосновани. Така че той ще призове Кумагаи. — Санди похапва зрънцата с видимо удоволствие. — Прощавай за наставническия тон. Нямам навика да поучавам юристи, които врят и кипят в съда. Както и да е, показанията на Кумагаи стават жизненоважни. Ако се справи добре, ще заздрави тезата на прокуратурата. Но показанията му могат и на нас да дадат шансове. Всъщност те са единствената ни възможност да притъпим острието на веществените доказателства — отпечатъци от пръсти, власинки и тъй нататък, които обикновено са неоспорими. Ако предизвикаме колебливост у Кумагаи, достоверността на всички заключения ще пострада.
— А как да постигнем това?
— Е — казва Стърн замислено, — все трудни въпроси задаваш. Наложително е час по-скоро да насочим вниманието си натам. — Той почуква леко с ножа си и плъзга разсеян поглед към панорамата. — Кумагаи не е най-симпатичната особа на този свят. Съдебните заседатели няма да го харесат. Ще ми се отвори някаква възможност. А между другото, какъв беше този гаф, който май направих? Нещо ужасно ли щеше да се разкрие при въпроса ми как сте се запознали с Хорган?
— Реших, че няма да ти е приятно, ако журито разбере, че югославският борец за свобода е лежал във федерален затвор.
— Баща ти? Боже мой, Ръсти! Трябва да се извиня за импровизацията си от онзи ден. Хрумна ми на момента. Сигурен съм, че разбираш.
Отговарям му, че разбирам.
— Значи баща ти е бил в затвора. Как се случи? Хорган ли го представляваше?
— Стийв Мълкеи. Реймънд се яви само един-два пъти в съда. Така се срещнахме. Държеше се много добре с мен. А аз бях ужасно разстроен.
— Мълкеи ли беше третият им партньор? — В онези дни фирмата се наричаше „Мълкеи, Литъл и Хорган“. — От доста години не е между живите. Предполагам, че става въпрос за твърде отдавна.
— Бях още студент. Мълкеи ми преподаваше. Когато баща ми получи първата призовка, се обърнах към него. Ужасно ме беше срам. Мислех, че репутацията и непочтеността му ще ми отрежат пътищата.
— Към Юридическата асоциация ли? Боже мой! Какво беше престъплението?
— Дължеше данъци — отговарям аз и едва сега вкусвам първата си хапка. — Баща ми не беше плащал в продължение на двайсет и пет години.