— Двайсет и пет години! Господи! Вкусна ли е рибата?
— Да, да. Искаш ли да я опиташ?
— Ако нямаш нищо против. Благодаря, много си мил. Тук я приготвят майсторски.
Санди продължава да бъбри. Спокоен е и се чувства удобно на масата със сребърни блюда, заобиколен от сервитьори в пастелни рединготи. Тук е неговото убежище. След четирийсет и пет минути ще продължи да разпитва един от най-известните юристи в града. Но като всички виртуози, той има основателно доверие на инстинктите си. Работил е здраво. Почивката е вдъхновение.
Към края на обяда показвам на Санди бележките, които си водих тази сутрин.
— О, да — казва ми той. — Много добре. — По някои пунктове е решил дори да не отговаря. — Ти си несправедливо обвинен, а той твърди, че ти липсва самообладание? Но това е толкова безсмислено, че няма защо да го повтаряме.
Забелязва на една от съседните маси свой приятел — възрастен червенокос мъж. Става за миг да го поздрави. Премествам бележника, който донесох от залата, но вече сме обсъдили повечето неща. Поглеждам към града и както обикновено се замислям с огорчение за баща си. Докато траеше делото му, бях страшно ядосан — не само че обърка плановете ми, но и заради това, че нямаше право да иска от мен внимание, след като хич не го беше грижа за болестта на майка ми, която тогава бе в началния си стадий. Но докато го наблюдавах в приемната на Мълкеи, един червей на съжалението започна да разяжда сърцето ми. При своята обърканост баща ми, който обикновено бе много спретнат, не се беше обръснал. Брадата му растеше бързо и бузите му бяха побелели от наболите косми. Държеше меката си шапка за периферията и я премяташе в ръце. Беше сложил вратовръзка, нещо, което рядко правеше — възелът бе омачкан и извъртян на една страна, а яката на ризата му сивееше. Сякаш се бе смалил и дрехите му висяха. Беше забол очи в краката си. Изглеждаше много по-възрастен, отколкото бе в действителност, и беше съвсем стреснат.
Не си спомням някога преди това да съм виждал баща си така уплашен. На лицето му обикновено се четеше враждебност или безразличие. Не знаех кое е предизвикало промяната. Той рядко говореше с мен за миналото си. Почти всичко, което знаех за него, бях научил от роднините му: за разстрела на родителите му, за бягството му, за лагерите, където прекарал последните години от младостта си. Когато бях на девет-десет години, братовчед ми Илия веднъж ми разказа как са яли конско месо. От тази история почти цяла седмица сънувах кошмари. Една стара кранта умряла. През нощта паднала и замръзнала. В продължение на три дни лежала в снега, докато един от пазачите разрешил да я примъкнат зад телената ограда. Лагерниците я нападнали, одрали я с голи ръце и взели да късат от месото. Някои си вземали, за да го опекат, но други, обезумели от глад, започнали да го ръфат сурово. Баща ми видял всичко това. Дошъл в Америка. Бил оцелял. А после, след близо трийсет години в приемната на адвоката, осъзна, че всичко може да се повтори. Тогава аз бях на двайсет и пет години и вече по-добре разбирах живота на баща си, разбирах как нищетата му става и моя; лишенията, неправдите, странно как, се предаваха по наследство. В този миг осъзнах повече неща за него, отколкото през всичките изминали години. И ме обзе тъга.
Мълкеи направи признания от името на баща ми. Федералният прокурор обеща да не иска повече от година, а старият съдия Хартли, мекушав човечец, му присъди само три месеца. Докато беше в затвора, го видях само веднъж. — Нямах сили за повече, а и майка ми наближаваше края си.
Когато го попитах как е, той се огледа, сякаш виждаше мястото за пръв път. Дъвчеше клечка за зъби.
Бил съм и по-зле, отговори ми. Беше си възвърнал предишната безцеремонност, която ми се стори по-отчайваща от страха му. Дебелоглав и простоват, баща ми сякаш се гордееше с най-тежките си неблагополучия. Нещата, за които не само той, но и аз страдах, обявяваше за подвизи. Беше вече преминал през „олимпийските игри“ на затвора и бе разбрал, че има шанс да оцелее там. Една дума на благодарност не каза. Никакви извинения за срама ми, за глупостта му. И дори не подозираше за другия, вечния затвор, който го очакваше. Наближаваше краят му. Почина след по-малко от три години. Но истината е, че каквото и да е било преди това, едва в онзи момент аз се отрекох от него.
Следобед разпитът тръгва оттам, откъдето мислех, че ще започне сутринта — с онези моменти, за които Хорган е наш свидетел. Стърн се захваща с обажданията у Каролин от моя телефон, датиращи от март. Хорган бързо си спомня делото за изнасилване, което тя подготвяше през този месец, и признава, че една от основните задачи на първия заместник е да подпомага оформянето на обвинението, особено по сложни дела. Реймънд не оспорва намека на Стърн, че разписанието на делата на Каролин и голямата ми заетост през деня може да са причина именно вечер да се консултираме по телефона или да си насрочваме срещи във връзка с предстоящото обвинение.