Накрая Стърн приближава. Избърсва лицето си с носна кърпа. Изглежда спокоен. Ако не броим последната част, разпитът на Хорган мина изключително добре.
Аз обаче съм толкова притеснен, че не се сещам да го поздравя.
— Какво е това? — питам. — Мисля, че се разбрахме да не тръгваме по пътя на обвиненията.
— Явно съм си променил становището, Ръсти.
— Защо?
Стърн пуска потайната си усмивка, която ми намеква: „Светът е пълен със загадки“.
— Така ме съветва вътрешният ми глас — отговаря той.
— И какви доказателства ще посочим?
— А, тъкмо ме подсещаш… — Тъй като е доста по-нисък от мен и не може удобно да ме прегърне през рамо, използва друг жест на доверие и ме хваща за ревера. — Засега ще оставя тази грижа на теб — казва той и се отдалечава.
30.
Тази вечер казвам на Стърн и Кемп, че съм капнал от умора, и ги напускам рано. А всъщност имам среща, на която искам да отида. След заседанието проведох телефонен разговор с Лайънел Канили, който ми обеща да бъде в кварталната кръчма, наречена „Шестима братя“. Шофьорът на таксито ме поглежда особено. Не че тук няма бели. Има няколко семейства, които стоически издържат съжителството с пуерториканци и чернокожи, но те не носят раирани костюми и дипломатически куфарчета, а къщичките им от дървени плоскости са сгушени между складовете и фабриките, които са задръстили почти цялото пространство между пресечките. От другата страна на улицата има фабрика за колбаси, откъдето лъха на подправки и чесън. Кръчмата прилича на много други в този район — заведение с пластмасови маси, балатум и лампички над огледалата. Над бара е окачена неонова реклама, която хвърля странни сенки със своите мигащи звездички.
Канили не ме изчаква да приближа, а веднага става да ме посрещне и ме повежда към едно по-малко помещение с четири маси, където нямало да ни безпокоят.
— Е, и за какво е всичко това? — Усмихва се, но тонът му не е съвсем дружелюбен. Накарал съм го да седне на една маса с подсъдим, с враг на щата, с човек, обвинен в убийство. Никак не върви да видят старши полицай в моята компания.
— Благодарен съм ти, че дойде, Лайънел.
Той маха с ръка. Иска да говорим по същество. Една жена подава глава през вратата. Отначало отказвам да пия, но след това решавам да си поръчам уиски с лед, каквото Лайънел вече държи в ръка.
— Искам да ти задам няколко въпроса, което трябваше да направя още когато дойдох през април в управлението.
— За какво?
— За това какво се вършеше в Северния район преди осем-девет години.
— В смисъл? — Погледът му е съсредоточен. Не иска да бъде подведен.
— В смисъл… някой вземаше ли пари?
Канили гаврътва чашата си. Размишлява.
— Знаеш, че яко си загазил, нали? — пита той.
— Чета вестници.
Вторачва се в мен.
— Ще те опандизят ли?
Казвам му истината.
— Не ми се вярва. Стърн е магьосник. Поне трима съдебни заседатели вече са склонни да го поканят на вечеря. Личи си от погледите им. Днес добре накълца Хорган.
— В Центъра говорят, че на Нико не му стигат патроните. Разправят, че е избързал, защото Молто го е натиснал, и че ако е имал малко ум в главата, е щял да те вкара в стая с магнетофон да поприказваш пред някого, в когото имаш доверие, вместо да се води по акъла на Мак и да ти признае с какво разполага. — Сега разбирам, че мъглявината в погледа му, която отдавах на алкохола, всъщност се дължи на яд. Лайънел Канили е ядосан. Вече е научил доста за делото и смята, че е направил нещо, което рядко му се случва — грешка в преценката. — А аз лично смятам, че може и да хлътнеш. Когато дойде при нас предния път, не ми каза, че си се мотал при нея и си опипвал чашите й.
— Искаш да ти кажа, че не съм я убил, така ли?
— Точно така.
— Не съм я убил.
Канили се вторачва в мен с неподвижен гневен поглед. Знам, че тонът ми е прекадено вял, за да ми повярва.
— Ти си странно копеле, особняк си — казва той.
Сервитьорката, облечена в блуза с къдрички, над която се вижда цепката между гърдите й, влиза с уискито ми. Поставя нова чаша и пред Лайънел.
— Знаеш ли — започвам, докато отпивам, — така и не разбрах как съм станал особняк. Вярно, че майка ми беше малко откачена, а старият през по-голямата част от войната се е прехранвал с умрели коне и разни такива гадости, което, ей богу, не може да не се е отразило на мозъчната ми кора. Всичко през живота ми беше особняшко. Но докато не ми се случи тая случка, си мислех, че съм голям късметлия. Такъв исках да бъда и смятах, че съм. Мислех си, че съм надминал съседското момче, вярвах, че е така. А то какво се оказва — че наистина съм странно копеле. И макар че нещо в мене се бунтува, трябва да приема тази истина, ако ще и изказана от неудачник като теб. Така че ти благодаря. — Чуквам чашата си в неговата.