Съмнявам се, че думите ми се понравиха на Лайънел. Известно време той ме наблюдава.
— За какво дойде, Ръсти?
— Вече ти казах. За да ми отговориш на един-единствен въпрос.
Канили въздиша.
— Ей, опасен си… Само един въпрос, нали? И каквото се каже, си остава между нас. Между двама ни. Не ме интересуват никакви сълзливи истории за конституционните ти права или тям подобни. Никой не може да ме призове да свидетелствам срещу главния прокурор. Ако това се случи, ще чуеш, че си направил самопризнание тук, пред мен.
— Ясни са ми правилата.
— Краткият отговор на твоя въпрос е, че не съм съвсем сигурен. И да съм чул нещо, не ми влизаше в работата. Може би тук беше малко хлабаво. Нали ме разбираш? Имай предвид, че говорим за времето, преди Фелске да нагази в лайната. — Фелске беше отговорник по гаранциите и беше взел под крилото си някои полицаи, които му доставяха работа. Когато промениха закона за гаранциите така, че вече освобождаваха срещу подпис, без нужда от външни поръчители, Фелске и полицаите му поддържаха доходите си, като при подходящи случаи продаваха полицейска помощ — уговаряха даден свидетел да не се яви или понякога забравяха по нещо, когато самите те свидетелстваха. Ала Фелске един ден направи подобно предложение на човек с микрофонче под ревера. Полицаят на име Граб, който работеше и за ФБР, пипна Фелске и още трима полицаи. Това беше преди пет години. — Тогава тук беше съвсем разхайтено.
— Томи Молто беше ли един от тези, за които си подочул едно друго?
— Нали каза само един въпрос?
— Има подточки.
Канили не се усмихва. Поглежда в чашата си.
— В нашата работа се научаваш никога да не казваш „никога“ — засмива се той. — Ето, виж се ти например. — Отново се смее, но още го е яд на себе си. Върви против здравия си разум. — Но за Молто съм сигурен, че никога не е вземал подкупи. Той нали е от семинарията. Носеше си молитвената броеница в съда. Невъзможно е да е вземал.
— Каролин беше ли замесена в това, което се вършеше там?
Той клати глава. Не произнася „не“, а просто отказва да отговори.
— Виж какво, Ръсти, нищо не ти дължа. Признавам, че се справяше професионално с работата си. Отдавам ти заслуженото. Но ако си оплескал нещо, то си е твоя работа. И ти влизаше с мен в блоковете за бедни посред нощ. И твоите ръце са мръсни. Не ме притискай. На някои дължа едно друго, но не и на теб.
Полицейска вярност. Дори и една дума не иска да каже за покойната. Канили пресушава чашата си и поглежда през вратата.
— Каролин имаше ли нещо общо с Молто? Нали разбираш, нещо лично?
— Господи, какво си се хванал с този Молто? И той е особняк като всички ни.
— Да кажем, че е най-добрата ми алтернатива.
— А това пък какво означава?
Отпъждам въпроса с ръка.
— Да ти кажа, не си го представям дори да се доближи до Полхимъс. Нали го знаеш? Бяха приятели, и толкоз. Другарчета. Понякога тя му помагаше да позамаже някои неща. — Канили отпива още веднъж. — Не, не се чукаше с него.
— Ас кого?
— Стига толкоз. Вече ти казах достатъчно.
— Лайънел! — Не искам да го моля, а той не ще да ме погледне. — Ей богу, не те питам заради едната клюка. Става въпрос за живота ми, дявол да го вземе.
— С негъра.
— Какво?
— Спеше с негъра.
Отначало не разбирам, но изведнъж ми просветва.
— С Ларън ли?
— Бил си в Северния район. Спомняш си как беше. Все едно работехме в една стая. Три врати и всичките водеха в една канцелария, където Ник Костело записваше полицаите, дето идваха да свидетелстват — бюрото му беше там. Към кабинета на съдията също имаше врата. На обяд, когато излизаше от залата, тя се намъкваше след него. Дори не го криеха. По дяволите! Миналия път, когато дойде, ти намекнах. Не си ли спомняш? Казах ти — чрез леглото се издигаше тя. Не можех да разбера защо Хорган я е назначил. Но той я вкара — твоят стар приятел съдията, мамка му мръсна. Той и Хорган са дупе и гащи.